„Мили родители и драги учители, вашият син и вашият ученик, който усърдно се включва в стратегията да се спечели благоразположението на учителската институция, един ден ще стане раболепник.“
♥ Убийството на Моцарт
Не се изискват много доказателства, за да се съгласим, че ранното специализиране на децата, защото петнайсетгодишните са все още деца, е рисковано и противоестествено. По-важно е дали са верни опасенията ми, че оценяването на знанията в основното училище крие опасности за социализацията на личността. Всеки преподавател знае, че най-трудно се установява разликата между петицата и шестицата, между много добрия и отличния. Тя е най-субективният от всички нюанси в шестобалната система. Пет или шест, това до голяма степен зависи от учителя. И учителят е подложен на атака. Той трябва да разбере някои неща, трябва да знае, че аз съм едно много интелигентно дете с неограничени интереси. „Представете си, той вече чете „Братя Карамазови“, по цял ден чете, караме го насила да излезе да си поиграе с децата. Той - не! Чудно дете. Ние навремето не бяхме такива!“
Учителят е обект на обследване. Родителското разузнаване се интересува от качествата му и най-вече от слабостите му.
„Отишъл класният на посещение у Щереви, а те, разбира се, веднага го поканили на вечеря. А той, представи си, останал!“
„Абе, аз чувам, че този човек...“ „Охо! И още как, но в края на краищата и ние ще го поканим...“
Мили родители и драги учители, вашият син и вашият ученик, който усърдно се включва в стратегията да се спечели благоразположението на учителската институция, един ден ще стане раболепник. Имаме ли някакви възражения?
Оценяването на знанията влияе не само на децата, то е вредно и за самите учители. Много често учителският бележник се превръща в единствено оръжие за отбрана и нападение, единствен източник на самочувствие. Бележките поставят учителя в крайно неблагоприятно положение. Все още за неговата работа се съди по успеха на учениците и той просто не знае на кого да угоди - дали на собственото си чувство за справедливост, или на критерия за неговите качества. Нали той е човек като всички други, защо тогава да са му чужди онези отстъпки, компромиси и съображения, които засягат нас, останалите членове на обществото? Трябва да се отстоява щурмът на родителите, ходатайствата на приятели, на више- и низшестоящи. От другаря директор до байчото всички имат по едно свое момче в неговите класове. Всички молят за едно малко изключение. Но едно-единствено изключение от справедливостта прави всичко несправедливо. И все пак те се вършат. Децата знаят това и идеята за принципността претърпява крах още в първите години на колективния ни живот. Но ако в детството се породи недоверие към справедливостта при решаването на най-важните въпроси на съществуването, защото ние непременно внушаваме, че успехът в училище е висша цел на нашите деца, тогава нямаме право да очакваме, че един ден те ще преодолеят това недоверие и ще станат хора на справедливите принципи. Кръгът е омагьосан, днес родители и учители правят компромиси, престъпват нравствени норми и тровят вроденото чувство за справедливост у децата. Утре, когато те станат възрастни, ще вършат същото.
Да се премахнат оценките в основното училище изглежда рискована стъпка, а за някои може би тя е изобщо непредставима. Но аз съм сигурен в едно, че ако такава стъпка се направи, неприязънта, която имат децата към училището, значително ще намалее, а това вече е толкова много, че заслужава и по-големи рискове.
Общо взето училището се старае да уеднакви своите питомци или да наложи определен модел за поведение, който е изработило и намира полезен. Тук се крие още една причина то да не бъде обичано, само че противоречията са по-тънки, доводите за и против са еднакво сериозни и като че ли трудно може да се намери радикално разрешение. Естествено, социализация на личността не означава уеднаквяване, еднаквост и колективност не са синоними. Социалистическото общество не е група от еднояйчни близнаци. Маоистката униформеност е опасна, дори само защото напомня друг вид униформеност, която довлече безброй беди на човечеството.
Отношенията на малките към реда е различно. Навярно в тази работа има нещо вродено, защото често се случва децата, отраснали в едно семейство и възпитавани по еднакъв начин, да се различават в чувството си за ред. Момченцето на един от близките ми приятели беше още тригодишно, когато вечер, преди да си легне, си подреждаше дрешките с педантична изрядност, обущенцата подравнени едно до друго, чорапчетата оправени, панталонките, ризката, всичко в трогателен порядък, а сестричката му, която беше с няколко години по-голяма, захвърляше нещата си из цялата стая.
Не искам да кажа, че възпитанието не може да приучи към ред. Може. Но ако то си служи с насилствени методи, винаги съществува опасност детето да започне да симулира редовност. Оставете го само и скоро то ще си бъде пак същото.
Имахме един учител, който заповядваше, докато обяснява новия урок, никой да не докосва молива или триъгълника си. Защо правеше това, не знам. Може би защото обясняваше лошо. Но ако случайно някой ученик пипнеше забранения предмет, той биваше наказан - прав до стената да държи молива в протегнатата си ръка. Това беше и единственият спомен, който остана в съзнанието ми за този преподавател.
Човек може да стане редовен само ако осъзнае, че безпорядъкът му пречи, или ако разбере, че пречи на другите с хаоса, който създава около себе си. За да се осъществи това, той трябва да бъде възпитан не в насилствено спазване на реда, а в уважение и търпимост към другите. Създаде ли се такова отношение, редът ще дойде от само себе си. Колкото и да ми се обяснява, че трябва да си подреждам работната маса, листовете, книгите, черновите, нищо няма да преуспее, защото в моя личен безпорядък има някаква система, с която аз съм свикнал и се справям отлично. Виж, когато нещата ми са подредени от друг, нищо не мога да си намеря. Това, що се отнася лично до мен, но ако друг човек се занимава с разтребването и подреждането на моята стая, аз съм длъжен да му създавам по-малко затруднения и затова ще се опитвам да го отменя, нескопосно, даже с неудоволствие, но от добро чувство. Тогава може би чудото все някога ще се извърши и аз сам, за свое удовлетворение и удобство, ще започна да си подреждам ръкописите.
Има една истинска мъдрост на Макаренко - дисциплината трябва да бъде цел на възпитанието, а не средство. И аз мисля, че такава дисциплина може да се създаде само като следствие на интереса на децата, на дълбокото им желание да научат нещо. Детството с безбройните си въпроси, детството с безбройните си експерименти е всъщност непрекъснато научаване, събиране и обработване на нова и нова информация. Любознателността и любопитството са естествени детски качества. Задачата на училището е да ги поддържа, насърчава и насочва, а не да ги потиска с неоправдани дисциплинарни мерки. Какво да се прави, когато две дечица разговарят в час, това значи, че те събеседват за нещо по-интересно от онова, което учителката предава. Няма защо да се внушава, че говоренето в час е забранено и се наказва! Децата трябва да разберат само едно, че когато говорят, пречат на всички. Добре, но ако не са в състояние да млъкнат? Тогава трябвало да бъдат освободени от този час. Освободени, а не изгонени. Защото сигурно е, че където и да отидат, дори да останат да играят в училищния двор, това ще бъде по-полезно за тях, отколкото да продължават насила да стоят в класа.
Нашето училище не е посмяло да отиде толкова далече в самоуправлението и до голяма степен то има чисто формален характер, защото почти нито един въпрос, засягащ чисто детските интереси и проблеми, не се решава от самите деца…
…Вместо да учиш още от първи клас, започваш да се бориш за усвояване на знанията. Да се бориш всъщност с какво? На борба за по-висок успех, на борба за по-добра дисциплина, на борба за повече събрани отпадъци. Толкова много се „борят“ нашите деца, че когато наистина влязат в живота, на тях вече не им се бори. В училището те са свикнали да имитират обществена дейност, продължават да я имитират и след него.
Педагози, психолози, медици продължават да си блъскат главата как да се направи така, че децата по-лесно да се приспособяват към училището. И все пак не може ли нещо да се направи, че училището да се приспособи към децата?
Избрано от: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1986 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
