„Недей да действуваш против волята си, нито егоистично, нито без да си даваш точна сметка, нито убеден в обратното. И недей да кичиш мисълта си с остроумие.“
Из философския дневник „Към себе си“ на римския император Марк Аврелий Антонин (121-180 г.)
(Last Words of the Emperor Marcus Aurelius (1844) by Eugène Delacroix)
Не само за това трябва да държиш сметка, че с всеки изминал ден животът ти се съкращава и остава все по-малка част от него. Но и друго е нужно да имаш предвид - че ако човек живее дълго, не е ясно дали в този случай ще разполага с достатъчно ум, способен да разбере нещата и да постигне знанието, отнасящо се до опита в божественото и човешкото. Ако изпадне в старческа глупост, дишането, храненето, представката способност, импулсите и всичко друго от този род ще продължи. Но ще угасне преди смъртта му възможността да разполага със себе си, да осъзнава точно колко са неговите задължения, да анализира явленията, да забележи дали вече не е време да напусне света и много други подобни неща, за които е нужен добре упражнен разсъдък. Та трябва да се бърза не само защото с всеки изминал ден смъртта наближава, но и защото способността да се схващат нещата и да се вниква в тях ни напуска предварително.
§
И на това е редно да се обръща внимание: което съпровожда естествено ставащото, и то е белязано от известна прелест и привлекателност. Както примерно при печенето на хляба на някои места се образуват шупли. Та тия шупли, причина за които е невладеенето на пекарството, и те някак отиват на хляба и по особен начин будят апетит. Също и смокините - когато са най-зрели, се спъхват. И при узрелите на дървото маслини самата близост на гниенето добавя на плода своеобразна красота. Ако човек погледне клюмналите надолу класове, бръчката на лъвското чело, пяната, която се стича от устата на глигана, и много други неща, те са далече от красивото, но все пак поради това, че следват естественото, допринасят някак за красотата и имат привлекателност. Тъй че ако човек притежава по-дълбоко чувство и разбиране за осъществяващото се в целостта на света, за него почти никое измежду тия неща, които стават като следствие, не би било лишено от своеобразно удоволствие. Истинската паст на звяра той ще наблюдава с не по-малко удоволствие от това, което ни доставят художниците и ваятелите в подражанията си. Със своите умни очи той ще може да съзре своеобразен разцвет и красота у старицата и стареца, както и очарование у детето. И много други подобни неща, не от всеки доловими, ще достигнат единствено до оня, който действително се е привързал към природата и нейните дела.
§
След като излекува толкова болести, и Хипократ се разболя и умря. Халдейците предсказаха смъртта на мнозина, но съдбата застигна и тях. Александър, Помпей и Гай Цезар, след като унищожиха толкова пъти цели градове и посекоха в битки десетки хиляди пешаци и конници, и те накрая напуснаха живота. След толкова изследвания върху пожара, в който ще погине светът, Хераклит умря от водянка, намазан целият с говежда тор. Демокрит загина нападнат от гадини, Сократ от друг вид гадини. Защо така? Качил си се, плувал си, пристигнал си, слез. Ако е друг живот, сигурно и в него няма да живееш без богове. Ако пък ще си безчувствен, няма да понасяш мъки и удоволствия и да слугуваш на обвивка толкова по-негодна, колкото я надвишава това, което я обслужва. То е ум и бог, а тя е земя и нечиста кръв.
§
Недей да хабиш останалата част от живота си да се занимаваш наум с другите хора, когато това не води до нещо общополезно. Защото се лишаваш от друго дело, като заемаш ума си с мисли какво върши еди-кой си и защо го върши, какво говори, какво има предвид и какво крои, подобно занимание те обърква и отклонява от собственото ти ръководно начало. Нужно е да се справиш и със случайното и безцелното в реда на това, което ти минава наум, но най-вече с дребнавото любопитство и злобата. Трябва да привикнеш в главата ти да има само такива неща, за които, ако някой те попита неочаквано: „Какво мислиш в момента?“, да можеш незабавно да отговориш откровено: „Това и това“, щото начаса да стане ясно, че всичко, което е в ума ти, е скромно и добронамерено, подобаващо за общностно същество, отнасящо се с безразличие към свързаното с удоволствие и изобщо към мечтите, породени от насладата, към проявите на честолюбие, завист и подозрение или на нещо друго, чието назоваване би те накарало да се изчервиш. Подобен човек, който повече не отлага да се нареди между най-добрите, е като жрец и божи служител. Той служи и на положеното вътре в него божество, което му помага да остане неопетнен от наслади, ненаранен от каквато и да е мъка, незасегнат от каквато и да е неправда, безчувствен към всякаква низост. Състезаващ се в най-трудното състезание, в това да надмогне всички чувства, до дъно обзет от справедливост, той с цялата си душа приветствува всичко, което е отредено да му се случи, и не често, нито без крайна нужда, наложена от общественото благо, допуска да се занимава наум с това какво искат да кажат другите хора или какво вършат и мислят. Подобен човек привежда в действие само своето и се занимава с това, което нему е отредено от Вселената. Убеден, че цялото е благо, той върши своето красиво. Защото това, което всекиму е отредено, зависи от цялото, но и му въздействува. Подобен човек помни, че всички разумни същества са сродни и че да проявява грижа към всички хора е присъщо на човешката природа. Но трябва да държи не на мнението на всички, а само на живеещите съобразно природата. Колкото до ония, които не живеят по този начин, той не забравя какви са у дома си и навън, какви са нощем и денем и каква им е компанията. Затова не обръща внимание на похвалата на подобни люде, които дори от самите себе си не са доволни.
§
Недей да действуваш против волята си, нито егоистично, нито без да си даваш точна сметка, нито убеден в обратното. И недей да кичиш мисълта си с остроумие. Не бъди нито многословен, нито претрупан с дела. Освен това нека твоят вътрешен бог да предвожда един достоен мъж, отдаден на своя град, римлянин и държавник, създал ред в себе си. Такъв би бил очакващият призоваването да напусне живота, готов да тръгне веднага, без да се нуждае нито от клетва, нито от човек свидетел, оставайки и в този момент ведър, ненуждаещ се от външната помощ и успокоението, предоставяно от другите. Трябва да си прав, а не изправян.
§
Внимавай да не зачетеш някой път като по-полезно за тебе това, което ще те застави да престъпиш клетва, да загубиш чувството си за срам, да намразиш и да заподозреш някого, да прокълнеш, да постъпиш лицемерно, да пожелаеш нещо, което трябва да се скрие зад стена или завеса. Избралият своя ум и божество, както и мистериите на неговата добродетел, не прави трагични представления, не охка. Той няма да изпита нужда нито от самота, нито от многолюдно обкръжение и най-важното ще живее, без да преследва и да бяга от никого. Него ни най-малко не го е грижа дали в по-дълъг или в по-кратък промеждутък от време ще разполага с обгърнатата от тялото му душа. И ако вече трябва да си отиде, той тръгва толкова лесно и спокойно, все едно, че му предстои да се заеме с някое от ония дела, които се вършат със сдържаност и приличие. През целия си живот той е внимавал само за това - да не би умът му да се отклони в посока, несвойствена за природата на едно разумно и обществено същество.
§
В ума на приучения към сдържаност и пречистен мъж не ще откриеш нищо гнило, нито мръсно, нито пък следа от незаздравяла рана. Смъртният час няма да го завари незавършил живота си и човек не би казал, че е като трагически актьор, напуснал представлението, без да изиграе докрай своята роля. Освен това в него няма нищо робско, нито изтънчено, нищо прекалено прибързано или демонстративно независимо, нищо продиктувано от сметка, нито скрито като в дупка.
§
Огради с почит способността да си съставяш мнение. От нея зависи да не се поражда никога в ръководното ти начало възглед, който няма да следва природата и строежа на разумното същество. Тя гарантира да постъпваме обмислено, да се държим дружески с хората и да следваме боговете.
§
Отхвърли всичко друго и задръж само тези няколко положения. Освен това не забравяй, че човек живее само в мига на настоящото. Останалото е или изживяно, или неясно. Малко е това, което човек преживява, малко е ъгълчето земя, където живее. Малка е и най-дълговечната слава. И тя се приема и предава от толкова кратковечни човечета, които себе си не познават, камо ли умрелия преди много време.
Из: „Към себе си“, Марк Аврелий, превод от старогръцки Богдан Богданов, изд. „Народна култура“, 1986 г.
* Last Words of the Emperor Marcus Aurelius (1844) by Eugène Delacroix; en.wikipedia.org
