Травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб ♥ Габор МАТЕ

♥ Травмата 

~ Какво представлява и как действа травмата

Травмата пропива цялата ни култура: от функционирането на личността през социалните отношения и родителството до образованието, попкултурата, икономиката и политиката. В действителност човек без белези на травма би бил аутсайдер в нашето общество. По-близо бихме били до истината, ако попитаме: къде се намира всеки от нас в широкия и забележително всеобхватен спектър на травмата? Кои от множеството ѝ белези носим през целия си (или почти целия) живот и какви са последиците от това? И какви възможности ще се отворят, ако ги опознаем по-отблизо, дори интимно?

На преден план изниква още по-фундаменталният въпрос: какво представлява травмата? За мен тя означава вътрешно нараняване, трайно разкъсване или разцепление вътре в индивида вследствие на болезнени преживявания. По тази дефиниция травмата се заключава преди всичко в настъпващото вътре в някого в резултат на трудни или мъчителни събития, а не в самите събития. Иначе казано, травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб. Представете си автомобилна катастрофа, при която човек претърпява мозъчно сътресение. Произшествието е това, което му се е случило, травмата – това, което остава впоследствие. Аналогично, психологичната травма в нервната система, ума и тялото е много по-трайна от инцидента (или инцидентите) сам по себе си и може да бъде провокирана във всеки един момент. Тя е констелация от трудности, съставена от самата рана и допълнителните проблеми, които ранеността налага на тялото и душата: непреработените емоции, които предизвикват, динамиката на справяне, която ни диктуват, трагичните, мелодраматичните или невротичните сценарии, които неволно, но неумолимо изживяваме, и не на последно място – следата, която оставят върху тялото.

Когато раната не заздравее от само себе си, има два варианта: или остава отворена, или по-често образува дебела кора от фиброзна тъкан (белег). Отворената рана е постоянен източник на болка и е готова да се възпали при най-малкото дразнение. Кара ни все да се пазим и да ближем раната, както казват хората; ограничава способността ни за гъвкаво движение и уверени действия, защото се боим да не пострадаме отново. Белегът е за предпочитане, понеже осигурява защита и цялост на кожата, но също има недостатъци: стегнат е, твърд, негъвкав, неспособен да расте, безчувствен. Оригиналната здрава, жива тъкан не се регенерира.

Независимо дали прилича на отворена рана, или на белег, непреработената травма ограничава Аза както във физически, така и в психологичен аспект. Тя потиска вродените способности и предизвиква трайно изкривяване на виждането за света и за другите хора. Докато не бъде преработена, травмата ще ни държи в миналото, ще ограбва богатствата на настоящето и ще ограничава потенциала ни. Тя фрагментира Аза, като ни кара да потискаме наранените и нежеланите части на душата. Освен това, докато не бъде забелязана и призната, травмата възпрепятства развитието. В много случаи – като моя, тя помрачава чувството за лична стойност, трови връзките ни и подрива умението да ценим самия живот. На ранен етап от живота би могла дори да осуети правилното развитие на мозъка. И както ще видим, травмата е предшественик и фактор за най-различни заболявания през целия живот.
Взети заедно, тези ефекти съставляват сериозно и фундаментално препятствие пред благоденствието за много хора. Нека още веднъж да цитирам Питър Ливайн: Травмата е вероятно най-избягваната, пренебрегвана, омаловажавана, отричана, зле разбрана и нелекувана причина за човешкото страдание.

~ Два вида травма

Преди да продължим, бих искал да направим разграничение между две форми на травмата. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк обикновено използват думата – обхваща автоматичните реакции и адаптациите на единството на ума и тялото към специфични, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и след това. Както ме е научила медицинската работа и е видно от множество научни изследвания, много деца претърпяват болезнени преживявания – от откровено насилие до тежко занемаряване, бедност, расизъм или репресии, които са ежедневна реалност в много общества. Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни травми провокират множество симптоми, синдроми и състояния, диагностицирани като физическа или ментална патология, далеч по-често от предполаганото. Връзката остава почти невидима за конвенционалната медицина и психиатрия, освен при специфични болести като посттравматичния стрес. Някои наричат този вид травма травма с главно Т. Тя стои в основата на много проблеми, които обозначаваме като психични заболявания. Освен това предразполага към физически заболявания и предизвиква възпаление, повишава физиологичния стрес, нарушава правилното функциониране на гените и др. В обобщение, травмата с главно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – злоупотреба с дете, насилие в семейството, тежък развод или загуба на родител. Всички те намират място сред критериите в известните проучвания за неблагоприятни събития в детството. Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на травмата, която настъпва непосредствено след тях вътре в човека.

Има още един вид травма, който аз определям като почти универсален за нашата култура и който някои наричат травма с малко т. Често наблюдавам трайните белези, които привидно обикновени събития (които един забележителен изследовател описва като по-малко запомнящите се, но болезнени и далеч по-разпространени злочестини на детството) оставят в душата. Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, но повтарящи се остри коментари на добронамерен родител и дори липсата на достатъчна емоционална връзка с обгрижващите възрастни.

Децата, и особено по-чувствителните от тях, могат да бъдат наранени по най-различни начини: както от случващи се лоши неща, така и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или чувство, че не са забелязани и приети от родителите си. Травмата от този тип не предполага ясно изразен дистрес или страдание, но също може да причини болка заради откъсването от Аза, възникващо в резултат от незадоволяването на фундаментални потребности. Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем отново, когато разглеждаме въпроса за човешкото развитие. Травмите в ежедневието лесно могат да ни накарат да се чувстваме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн.

Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с голямо Т едва се регистрира на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не предизвиква дори изписукване. Въпреки разграничението между двата вида травма, имайки предвид континуума и широкия спектър на човешкия опит, нека не забравяме, че в реалния живот линиите са флуидни, не се прекарват лесно и не бива да се подчертават излишно. Бесел ван дер Колк красноречиво резюмира общото между двата типа: Травмата настъпва, когато не ни забелязват и познават.

Макар двете форми на травмата да засягат живота и поведението на хората по различен начин (големите травми като цяло водят до по-силен стрес и ограничаване на функционирането), в много отношения се припокриват. И двете представляват фрактура на Аза и на връзката със света. Именно тази фрактура е същността на травмата. Или както пише Питър Ливайн, травмата е загуба на връзката – със себе си, със семейството, със света наоколо. Тази загуба се установява трудно, защото настъпва бавно във времето. Ние се приспособяваме към малките промени, понякога без да ги забелязваме. 

Изгубената връзка постепенно се интернализира и започва да формира възгледите ни за действителността, карайки ни да вярваме в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че представата ни за себе си и обичайното ни поведение, включително много от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – често до голяма степен се дължат на травматична загуба. За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, много вероятно е да попадаме някъде по спектъра на травмата, дори да е далеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които изглеждат по-травмирани от нас, защото страданието не подлежи на сравнение. Не е оправдано и да използваме травмата, за да си придаваме важност пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им недоволство от деструктивното ни поведение. Всеки от нас носи ранитe си по свой начин; няма нито смисъл, нито достойнство в опитите да ги съпоставяме.

~ Травмата изкривява представите ни за света

С тези думи започва Дхаммапада – вечният сборник с будистки мъдрости. Казано по друг начин, светът, в който вярваме, се превръща в света, в който живеем. Ако аз виждам света като враждебно място, в което ликуват само победителите, лесно мога да стана агресивен, егоцентричен и самовлюбен в стремежа си да оцелея. По-късно ще гравитирам към конкурентни среди и начинания, които потвърждават мирогледа ми и неговата валидност. Убежденията са не просто самоизпълняващи се, но и светоизграждащи пророчества.

Но ако ми простите дързостта, ето какво пропуска Буда: преди мислите ни да създадат света, светът създава мислите ни. Травмата – особено ако е тежка, налага светоглед, примесен с болка, страх и подозрителност – обектив, който едновременно изкривява и предопределя виждането ни за нещата. Или по силата на отрицанието рисува наивно розова перспектива, която ни заслепява за реалните и непосредствени опасности – лустро, прикриващо страховете, които не смеем да признаем. А понякога игнорираме болезнената действителност, като редовно лъжем себе си и другите.

~ Травмата ни отчуждава от настоящето

Веднъж вечерях с германския психолог Франц Руперт в един ресторант в Осло. Шумът беше нетърпим: от колоните гърмеше поп музика, а няколко екрана, монтирани високо на стените, показваха различни телевизионни програми. Подозирам, че когато великият норвежки драматург Хенрик Ибсен е пребивавал в същото заведение преди малко повече от век, обстановката е била значително по-спокойна.
– Защо е всичко това? – изкрещях към събеседника си в отчаян опит да надвикам какофонията.
А той сви рамене:
– Травма…

Имаше предвид, че хората с всички сили се мъчат да избягат от себе си.
Ако травмата води до откъсване от собствения Аз, то би било логично да заключим, че колективно сме заливани от влияния, които едновременно я експлоатират и усилват. Напрежението в работата, социалните медии, новинарските емисии, всевъзможните източници на развлечение ни карат да се губим в мислите си и в неистови дейности, да се вглъбяваме в електронните устройства и в безсмислени разговори. Увличаме се по всякакви занимания не защото са ни необходими или вдъхновяващи, не защото повдигат духа ни, обогатяват или придават смисъл на живота ни, а просто защото ни помагат да забравим за настоящето. По ирония на абсурда пестим пари, за да си купим най-новите пестящи време устройства… за да убиваме по-добре времето. Боим се да изживеем мига. Късният капитализъм се е специализирал в обгрижването на този ужас от настоящето. Успехът му в голяма степен зависи от разширяването на пропастта между нас и нашето тук и сега, което всъщност би трябвало да е най-големият ни дар. Създават се купища фалшиви продукти и изкуствени похвати за отвличане на вниманието, чиято цел е да запълни тази бездна.

Какво губим, е добре уловено в думите на писателката от полски произход Ева Хофман: Ни повече, ни по-малко от преживяването на самото преживяване. А какво е то? Може би нещо като способността да проникнем във вътъка и усещанията на мига; да се отпуснем достатъчно, за да се отдадеш на ритъма на някоя случка или лична среща, да проследим нишката на чувство или мисъл, без да знаем накъде ни води, или да поспрем, давайки си време за размисъл и съзерцание. В крайна сметка това, което ни отнема травмата, е самият живот.

От: „Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура“, Габор Мате, Даниел Мате, изд. „Кибеа“, 2022 г.
Снимка: goodreads.com