Завистта не е проблем на егото - тя яде сърцето ♥ Томас МУР

„Въпреки че завистта изглежда мазохистична - завистливецът смята, че е жертва на зла съдба - тя съдържа и силна воля под формата на устояване на съдбата, както и характер. В тъмата на завистта човек е сляп за собствената си природа.“

~ Завист 

Завистта прилича на ревността по начина, по който пронизва сърцето. Тя е един от седемте смъртни гряха и е съществен елемент на сянката. Отново ще задам трудни въпроси: Как се грижим за душата, когато тя затъва в зеленото тресавище на завистта? Можем ли да приемем този смъртен грях с открито сърце? Можем ли да доловим какво желае душата, когато ни изтезава с копнежа си по притежанията на друг човек?

Завистта може да е всепоглъщаща. Тя може да насити всяка мисъл и емоция със своята острота. Може да накара човек да обезумее, да се „побърка“, болезнено да желае живота, социалното положение и притежанията на другите. Моите съседи имат щастие, пари, успех, деца - защо аз не притежавам това? Моят приятел има добра работа, приятен външен вид, късмет - а какво става с мен? Може би в завистта има и голяма доза самосъжаление, но именно копнежът е този, който е така горчив.

Макар да ни се струва, че завистта е изпълнена с его, в основата си тя не е проблем на егото. Завистта яде сърцето. Именно егото е обект на нейната разяждаща сила. Не, това не е его в излишък, това е дейност на душата, болезнен процес в нейната алхимия. Проблемът на егото е как да отвърне на завистта, как да реагира на нездравите желания, които тя поражда. Срещайки завистта, нашата задача - която вече не би трябвало да ни изненадва - е да открием какво желае тя.

Натрапчивите идеи винаги са изградени от две части и завистта не прави изключение. От една страна, тя е желание за нещо, а от друга - съпротива на действителните желания на сърцето. В завистта желанието и себеотричането действат заедно, за да създадат едно характерно чувство на безизходица и натрапчивост. Въпреки че завистта изглежда мазохистична - завистливецът смята, че е жертва на зла съдба - тя съдържа и силна воля под формата на устояване на съдбата, както и характер. В тъмата на завистта човек е сляп за собствената си природа.

Разбира се, там, където има очевиден мазохизъм, можем да открием и садизъм. Садистът в завистта ожесточено се бори срещу картите, които му е раздала съдбата. Той се чувства онеправдан и измамен. Поради загубата на контакт с потенциалната стойност на собствената си съдба, той има преувеличени фантазии за добрия късмет, с който са благословени околните.

При грижата за завиждащата душа е важно не да се освободим от завистта, а да й позволим да ни върне към собствената ни съдба. Болката от завистта е като болката в тялото: кара ни да спрем и да забележим нещо, което се е повредило и има нужда от внимание. Повредила се е способността ни да се вглеждаме отблизо. Завистта е далекогледство на душата, невъзможност да видим онова, което е най-близо до нас. Не успяваме да съзрем необходимостта и стойността на собствения ни живот.

Познавах една жена, която дълги години страдаше от остра, мъчителна, безпощадна завист. По цял ден работеше усилено в една фабрика, като се опитваше да подобри живота си, а през нощта се скриваше  в дома си. За нея беше нетърпимо да вижда пълноценния живот, който живееха останалите хора. Чувстваше се неутешимо самотна и изключително нещастна. Непрекъснато описваше щастието на приятелите си с най-големи подробности. Знаеше всичко хубаво, което им се е случило. Щом чуеше за нов успех или придобивка на някой свой приятел, тя изпадаше в шок, а бремето от завистливи мисли, което непрекъснато носеше на плещите си, натежаваше още повече. Приятелите й имаха пари, добри семейства, удовлетворяваща работа, общуване и страхотен секс. Когато я слушаше човек, оставаше с впечатлението, че целият свят е изпълнен с блажено щастие и единствено тя носи бремето на самотата и мизерията.

Скритата страна на мазохизма е упорита тираничност. Злочестината на завистта на тази жена прикриваше нейната непреклонност. Тя безмилостно съдеше същите онези приятели, на които завеждаше. В собственото си семейство се суетеше около двамата си сина, които бяха на около тридесет години, и се опитваше да контролира всяка тяхна стъпка. Изглеждаше самоотвержена в начина, по който се подлагаше на лишения и им посвещаваше целия си живот, но същевременно й доставяше удоволствие да контролира нечий живот. Завистта й отразяваше нейните занимания с чуждия живот и пренебрежението й към собствения.

Когато тя дойде при мен, за да й помогна да преодолее завистта си, реших, че бих могъл да поканя това чувство и да го изслушам. Тя, разбира се, твърдеше, че иска да намери начин да се освободи от него. Но завистта прилича на ревността по това, че личността всъщност се привързва към нея и иска да повлече в това чувство всички останали. Човек, който говори за завистта, прилича на религиозен мисионер, опитващ се да спечели последовател. Зад историите на завистта се крие едно послание: Не сте ли вбесени като мен? Но аз не желаех да бъда уловен от нейния гняв. Исках да разбера защо завистта е там и какво е намислила.

Наистина тази жена беше израснала в семейство, което нямало много пари и не осигурявало особено добър живот за децата си. Вярно е, че строгото й религиозно възпитание беше изградило у нея много задръжки по отношение на секса и на парите, беше й внушило, че трябва да се жертва за другите. Тя беше преживяла два трудни и болезнени брака и развода. Но тези факти не даваха достатъчно добро обяснение за обсебилата я завист. Напротив, повтаряйки този списък от неприятности при всяка възможност, тя доразвиваше своето състояние. Тези убедителни аргументи бяха част от нейния комплекс. Те смазваха и полираха завистта й.

Имаше някаква ирония в това, че гневните обяснения на тази жена за нещастието й я отвличаха от болезнените чувства, свързани с миналото. Симптомите често са очевидно болезнени, но същевременно те биха могли да са защита срещу една по-дълбока болка, свързана с осъзнаването на основните дадености на съдбата и сблъсъка с тях. Нейната завист попиваше цялата тази болка и по някакъв странен начин я предпазваше от миналото й.

Започнахме работа, като бавно преминахме през многобройните истории за нейната нищета. Наблюдавах начините, по които тя неусетно се дистанцираше от своята болка и от осъзнаването й. Например тя търсеше извинения за своето семейство: „Те не познаваха по-добър живот. Правеха всичко възможно. Намеренията им бяха добри.“ Опитах се да премина отвъд тези доводи, за да можем и двамата да почувстваме тъгата и празнотата в нейното минало и да признаем ограниченията и провалите на нейните родители.

В присъствието на завистническото нещастие сме изкушени да се превърнем в агитатори. „Ти можеш да го направиш. Можеш да имаш каквото поискаш. Не си по-лош от останалите.“ Но този подход попада право в капана, заложен от завистта: „Опитвам се да вкарам живота си в правия път, но знам, че плановете ми са обречени от самото начало.“ Действителният проблем не е възможността на индивида да има добър живот, а неговата способност да го няма. Ако избегнем компенсаторната крачка към подкрепа и позитивно мислене, бихме могли да се научим да почитаме симптома и да го оставим да ни води в грижата за душата. Ако завиждайки, човек иска животът му да е по-добър, може би не е зле празнотата да бъде почувствана дълбоко. Желанията могат да бъдат пухкави средства за потискане, които насочват вниманието към нереалистични и повърхностни възможности като начин за защита от толкова болезнената празнота. Беше съвсем ясно, че на тази жена й липсва способността да осъзнае собственото си чувство на изоставеност и празнота. Когато тя започна да говори по-честно за семейния си живот и да оценява по-реалистично своите приятели, които имаха проблеми като всеки друг човек, хленчещият тон на завистта в гласа й беше заменен от нещо по-солидно и трезво. Тогава тя успя да поеме отговорността за състоянието си и с времето го подобри.

Както в ревността, така и в завистта фантазиите са силни и невероятно пленителни, но те се реят в една отдалечена от действителния живот атмосфера. Тези фантазии са илюзии, образи, държани настрана, които не могат да въздействат върху живота директно. Но пребиваването в един въображаем живот е начин за отбягване на душата. Тя винаги е свързана с живота по някакъв начин.

Като симптоми ревността и завистта държат живота на безопасно разстояние; като покани, отправени към душата, те сочат пътя към сърцето ни, където любовта и привързаността могат да бъдат възстановени. Фактът, че ревността и завистта устояват на разума и на човешките усилия за тяхното изкореняване, е една благословия. Те искат от нас да се гмурнем по-дълбоко в душата, да подминем идеите за здраве и щастие и да стигнем до загадката. Именно боговете първи са изпитали ревност и завист и единствено докосвайки дълбините на тази божествена дейност, индивидът би могъл да откликне по начин, който е трансформиращ и който го отвежда към едно непознато място, където се пробужда митичният импулс. В крайна сметка, тези смущаващи емоции ни предлагат пътя към един живот, изживян с по-голяма задълбоченост, зрелост и гъвкавост.

Нашата задача е да се грижим за душата, но и душата се грижи за нас. Затова фразата „грижа за душата“ може да се тълкува по два начина. От една страна, ние правим всичко възможно да почитаме онова, което душата ни предоставя; от друга - именно душата е тази, която полага грижи. Дори в своята патология и може би особено тогава, душата се грижи за нас, като ни предлага изход от ограничения материализъм. Нейните страдания могат да се облекчат единствено чрез възстановяване на една особена митична чувствителност. Затова нейното страдание предизвиква крачка към една по-голяма духовност. Иронията е в това, че патологията може да е пътят към душевната религия.

Из: „Грижа за душата“, Томас Мур, изд. „Аратрон“, 1998 г.
Снимка: thomasmooresoul.com