Активни и пасивни натури ♥ Карл Густав ЮНГ

„Колебанието на единия невинаги е размисъл, а бързото действие на другия не е липса на обмисляне.“

Екстроверти и интроверти

Моята професия винаги ме принуждава да държа сметка за особеностите на индивидите. Това направи необходимо установяването на някои средни истини, както например наложиха обстоятелствата в продължение на години да лекувам безброй брачни двойки и да изпълнявам задачата да превръщам позициите на съпруг и съпруга във взаимно приемливи гледни точки. Колко пъти трябваше да казвам: „Вижте, вашата съпруга има много активна природа и не можете да очаквате цялото й съществуване да се центрира в домакинството.“ 

Това е начало на теорията за типове, един вид статистическа истина: има активни и пасивни натури. Но тази износена от времето истина не ме задоволи. Тогава се опитах да кажа, че има хора, склонни към разсъждения, и други - не, защото наблюдавах, че видимо пасивните натури всъщност не са толкова пасивни в мисленето. Те първо разглеждат ситуацията и после действуват; и понеже правят така редовно, пропускат възможности, където се налага непосредствено действие без обмисляне, и така биват стигматизирани като пасивни. 

Хората, които не разсъждават, винаги ми изглеждат, че се хвърлят в ситуация без предварителна мисъл само за да видят след това, че са се приземили в блатото. Те могат да бъдат разглеждани като „неразсъждаващи“ и това е по-подходящо определение от „активни“. Обмислянето в някои случаи е много важна форма на активност и разумен курс на действие за разлика от повърхностността на човека, който трябва да действува на всяка цена. Но много скоро открих, че колебанието на единия невинаги е размисъл, а бързото действие на другия не е липса на обмисляне.

Колебанието често произхожда от привична стеснителност или най-малкото от обичайно дръпване назад при среща с твърде трудна задача; докато непосредствената дейност често се дължи на доминираща увереност в себе си и респект към обекта. Това наблюдение ме накара да формулирам тези типични различия по следния начин: има цял клас хора, които в момента на реакция на дадена ситуация най-напред се отдръпват назад като че ли с едно безгласно „не“ и след това са способни да реагират; и друг клас хора, които в същата ситуация реагират веднага, очевидно сигурни, че поведението им е правилно. Първият клас се характеризира с известно негативно отношение към обекта, а вторият - с позитивно. Както знаем, първият клас отговаря на интровертираната, а вторият клас - на екстравертираната нагласа. Но с тези два термина сами по себе си се печели толкова малко, колкото благородникът на Молиер, който открива, че обикновено говори в проза. Тези различия придобиват значение и ценност само когато установим,  че всички други характеристики отговарят на типа.

Човек не може да бъде екстравертиран или интровертиран, без да е такъв във всеки аспект. С термина „интровертиран“ ние означаваме, че всички психични събития стават по начина, който считаме за специфичен за интровертираните хора. А също и за да установим факта, че наричането един индивид екстравертиран би било толкова несъответно, колкото да докажем, е ръстът му е шест стъпки, че има кестенява коса или че е брахицефален. Тези изказвания не са много информативни. 

Изразът „екстравертиран“ съдържа повече значение. Той сочи, че когато даден човек е екстравертиран, както съзнанието, така и неговото несъзнавано имат определени качества; че неговото общо поведение, отношенията му с хората и даже протичането на живота му показват някои типични характеристики.

Интроверсия и екстраверсия като типично поведение означава едно основно разделение, което обуславя целия психичен процес, установява неговите обичайни реакции и така определя не само стила на държане, но също и природата на субективното преживяване. И не само това, но то очертава и типа на компенсаторна активност на несъзнаваното, което можем да очакваме, че ще открием.

Когато обичайните реакции са определени, можем да сме сигурни, че сме уловили същественото, защото те управляват външното поведение, от една страна, и оформят специфичното преживяване, от друга. Известен вид поведение води до съответни резултати и субективното разбиране на тези резултати повишава преживяванията, които на свой ред повлияват поведението, и така се затваря кръгът на съдбата на един индивид.

Въпреки че няма съмнение, че с привичните реакции ние се докосваме до важна материя, остава деликатният въпрос, дали сме ги характеризирали задоволително. Може да има едно честно различие на мнения дори и между хора с еднакво познание в специалната област. В моята книга за типовете аз събрах всичко, което можах, за да подкрепя моята концепция, но показах достатъчно ясно, че не смятам, че тя е единствената вярна или възможна теория за типовете. Тази теория е достатъчно проста. като се основава на контраста между интроверсия и екстраверсия, но за съжаление простите формулировки са най-достъпни за съмнение. Те много лесно обясняват актуалните сложности и така ни заблуждават. Тук говоря за моя собствен опит, защото едва публикувах първата формулировка на критериите, когато открих с досада, че и аз някак си съм хванат в нея. Нещо куцаше. Опитвах се да обясня много неща по твърде прост начин, както се случва често при първата радост от откритието.

Което ме впечатли сега, беше безспорният факт, че докато хората могат да се класират на и и интроверти, тези разлики не покриват всички несходства между индивидите във всеки клас. Тези разлики са толкова големи, че бях принуден да се съмнявам дали съм ги наблюдавал точно. Трябваха ми десет години на наблюдения и сравнения, за да премахна това съмнение.

Въпросът за голямата вариация, наблюдавана между членовете на всеки клас ме потопи в непредвидени трудности, с които не можах да се справя дълго време. Да наблюдавам и да разбера разликите беше сравнително лесно, но както и преди коренът на моите затруднения беше проблемът за критериите.

Как да намеря правилните термини за характерните разлики? Тук за първи път и ясно разбрах колко е млада психологията наистина. Тя е малко повече от един хаос на произволни мнения, като изглеждаше, че по-добрата част е произведена в проучвания и консултативни кабинети от изолираните и следователно величествени мозъци на мъдрите учени. Без да искам да бъда досаден, не можех да се въздържа да конфронтирам професора по психология с манталитета на жени, с китайците и с австралийските негри. Нашата психология трябва да обхваща целия живот, иначе ще остане затворена в средните векове.

Разбрах, че в хаоса на съвременната психология не могат да се намерят солидни критерии. Първо трябваше да се създадат - на основа на безценната предварителна работа на много хора, чиито имена ще останат неизвестни в историята на психологията. В рамките на това изложение не мога да спомена всички отделни наблюдения, които ме накараха да избера някои психични функции като критерии за означаване на разликите. Само искам да покажа как ми изглеждаха, когато успях да ги схвана. 

Трябва да сме наясно, че един интроверт не само се дърпа назад и се колебае пред обекта, но че го прави по много определен начин. Освен това той не се държи във всички отношения като всеки друг интроверт, а по един специален начин. Също както лъвът удря плячката си с предните лапи, в които се намира силата му, а не с опашката като крокодила, така и нашите обичайни реакции нормално се характеризират с прилагане на нашата най-силна и ефикасна функция; това е израз на нашата сила. Но това не ни пречи понякога да реагираме по начин, който разкрива специфичната ни слабост. 

Доминирането на една функция ни кара да създаваме или да търсим някои ситуации и да избягваме други и следователно да имаме преживявания, които са специфични за нас и различни от тези на другите хора. Един интелигентен човек ще се адаптира към света чрез своята интелигентност, а не със средствата на един шестокласен боксьор, въпреки че понякога в пристъп на гняв и той може да използува юмруците си. В борбата за съществуване и адаптация всеки инстинктивно използува най-развитата си функция, която така става критерий за неговите обичайни реакции.

Избрано от: „Съвременният човек в търсене на душата“, Карл Густав Юнг, изд. EА - Плевен, 2002 г. 
Снимка: Карл Густав Юнг (1875-1961); commons.wikimedia.org

10542 Преглеждания