Вслушайте се в човека, когато говори. Винаги ли се изказва лошо за другите или се замесва в дела, в които останалите като правило се възползват от него? Отбележете колко често говори. Когато говори за другите, отмъстителен ли е? Винаги ли се смята за жертва? Често ли някой друг обърква плановете му? Винаги ли воюва с другите? Онова, което хората казват, е изключително важно, за да разберем човешката им същност. Вижте анализа на Лилиан Глас за някои от най-разпространените знаци на речта, споделени в книгата й „Знам какво си мислиш“ (Изд. Сиела).
(Four People on a Bench, 1882, Vincent van Gogh)
Знаци на речта
~ Синдромът на прекъсването
Според изследвания на Галъп личностите, които прекъсват другите, притежават най-дразнещия навик да говорят. Близо 90% от запитаните са заявили, че не могат да понасят, когато някой ги прекъсва, докато говорят. Всъщност онези, които прекъсват другите, пораждат силна враждебност у тях, защото не ги оставят да доизкажат мисълта си или да споделят идеите си. Тези, които обичат да прекъсват, получават пълна власт над разговора и не дават думата на никого. Тяхната грубост показва, че са самомнителни и не забелязват другите. Често когато човекът, когото са прекъснали, видимо се подразни от тях, те продължават да говорят, без да обръщат внимание на факта, че го обиждат.
Подобно на човека, който скача от тема на тема, този, който прекъсва, изпитва необходимост да контролира темата на разговора. Такива хора са егоисти, затова нуждата им да си кажат онова, което имат да казват, е от първостепенно значение, дори по-важно от това да завържат връзка със събеседника си. За тях е изключително важно последната дума да бъде тяхна, иначе ще останат неудовлетворени. Те трябва да командват парада и през това време цялото внимание да бъде насочено към тях. Дълбоко в себе си подобни хора са плашливи, до такава степен не могат да се владеят, че се смятат длъжни да се постараят да контролират всичко, включително и разговора.
~ Синдромът на снизходителния
Тези всезнайковци никога не ви слушат, нито пък разговарят с вас, а само говорят пред вас. Подобно на някой професор или лектор те говорят отвлечено на висок интелектуален стил. Те са словесни сноби, които, като говорят отвисоко, се опитват да накарат другите да се почувстват на по-ниско стъпало от тях. Те често артикулират думите прекалено отчетливо, използват високопарни думи, говорят бавно и преднамерено, сякаш говорят на дете.
Често използват хладни и заплашителни изрази като „би трябвало да направиш“ или „по-добре направи“ и дразнят околните, като се отнасят без уважение към тях. Те говорят, като подценяват слушателите си, за да покажат своето превъзходство и изключителна ценност. Това са надменни хора.
Те са нелюбезни и не зачитат другите, тях не ги интересува дали някой друг се опитва да вметне някоя реплика. Очевидна е потребността им да говорят и обясняват авторитетно и на висок стил да изкажат мнението си. Ако някой, ги прекъсне, както и често се случва, обикновено се сърдят и се разстройват. Приемат го като нападка към себе си. От друга страна, може да млъкнат и да се държат настрани, когато нещо им омръзне, или не се интересуват от темата. Изключително трудно е да се общува с такива хора, защото те искат да държат нещата в свои ръце и вярват, че това, което мислят, е единствено правилното.
~ Синдромът на лаконичния
Изключително тихите хора често изглеждат плашливи, защото е трудно да се разбере какво всъщност мислят. Те рядко споделят мнението и идеите си, затова проявяваме подозрение и не им вярваме. Ако отбележите: „Хубава кола имаш“, те отговарят: „Да, вярно.“ Когато ги попиташ каква е колата, отговарят с две думи: „Тойота Супра.“ „Доволен ли си от нея?“ - питате. „Ами да“ - отговарят те. „Как реши точно нея да купиш?“ - е следващият ви въпрос. „Просто ми хареса.“ Тези хора не ви предлагат нищо друго освен кратък отговор на въпроса, който задавате. Те не умеят да разговарят и никога не завързват разговор, нито пък дават допълнителни подробности към отговора си.
Често при лаконичните хора се сблъскваме с психически проблеми. Обикновено те са изключително свити, самовглъбени и стеснителни. Тези хора се самозадушават и често потискат истинските си чувства. Те като че ли не си разрешават способността да разкрият какви са всъщност и, общо взето, се затварят пред нови хора, нови идеи и нови начинания. Те са резервирани и се държат отчуждено, така че да не бъдат зависими от другите. Така те се превръщат в самотници. Живеят в страх, тъй като не се осланят на другите. Обикновено избягват конкурентното начало. Когато са принудени да говорят, те се чувстват сякаш са наказани или някой ги измъчва. Затова говорят само когато някой ги попита нещо, или пък когато те пожелаят да говорят. Обикновено са упорити личности, които се опитват да властват над другите със своето пасивно-агресивно мълчаливо държание. Такива хора хранят негодувание и доста голяма доза вътрешен гняв и враждебност. Изглеждат слаби, мекушави и тихи, но съвсем не са такива. Те плашат, защото, като потискат чувствата си докрай, в края на краищата един ден изригват.
В повечето случаи те се затварят, защото се боят да не ги наскърбят, което вероятно се дължи на някаква травма от миналото им. В общуването те отказват да участват в пълна степен и емоционално се разграничават от другите.
Те са непреклонни хора, които явно не умеят да се справят с промените. Използват непрекъснато едни и същи думи и изрази като „обзалагам се“, „съвсем сигурно“, „предполагам“ или „не знам“. Те често свеждат отговорите си до една или две думи, тъй като решават, че другите говорят прекалено много, затова си пестят думите. Те отбягват другите хора и възприемат поведение, че не ги е грижа. Често чувстват безнадеждност и се примиряват със своя начин на живот, затова стоят на позицията, защо да се тревожа дали хората ще ме приемат. Това още повече ограничава общуването с околните.
~ Синдромът на обезличаването
Хората, които говорят безлично, живеят в страх. Дълбоко в душата си те се боят от собствената си сянка. Вместо да кажат нещо подобно като „извинявай“ и тогава да зададат въпроса си, те сигурно ще кажат: „Извинявайте, много съжалявам, че ви се натрапвам.“ Или: „Ужасно ми е неудобно, че отнемам от времето ви, но...“ Хора, които говорят по подобен начин, страдат от ниско самочувствие и не желаят да причиняват неприятности. Подобни хора се държат по този начин, защото не могат да повярват, че някой би отделил време, за да разговаря с тях. Често пъти тези хора се изразяват кратко, защото не желаят да се разкриват, за да не разтревожат някого. Не могат да понесат да се окажат център на вниманието, опасяват се, че някой може да ги прецени, и ще ги намрази. Чувстват се по-удобно, когато стоят в сянка.
Те никога няма да преуспеят в живота, защото не се застъпват за онова, което по право им принадлежи. Оставят се другите да ги тъпчат. Ако другите им предложат подкрепа и кажат добри неща за тях, те пак ще успеят да се подценят. Да кажем, че ги похвалите за научните им постижения. Може да ви отговорят с: „Е, няма нужда да си много умен, за да го направиш.“ Или: „Всеки би го направил.“ Те винаги омаловажават себе си и постиженията си. Много е трудно да се разговаря с тях, защото непрекъснато се стараят да се подценят и не ви дават възможност да ги поощрите. Те никога не приемат честна хвалба от никого. Когато попаднат в положение да са център на внимание, такива хора се стягат и се притесняват ужасно много. Дори и да са умни и да имат много, което да кажат, те често остават сдържани и не казват нищо, защото това може да причини изпадане в конфликт със самите себе си.
Те умеят да мислят. Може да ви изненадат с нещо като: „Ами това, което исках да кажа, така и така ще прозвучи глупаво, но се радвам, че не се обадих.“ Готови са да направят всичко, за да избягнат каквато и да е критика, макар и да са силно критични към другите. Подобен тип общуване потвърждава истинността на старата пословица, че когато обвиниш и посочиш с пръст някого, към теб ще се насочат три. Определено три пръста сочат към онзи, който се обезличава в общуването. Главното е, че те са така критични към другите, както и към себе си.
Така че следващия път, когато се опитате да направите комплимент, който няма да бъде приет, и то на някого, който непрекъснато се подценява, знайте, че този човек вероятно изпитва душевни терзания. Едно предупреждение: подобен тип хора са силно пасивно-агресивни. Дори и да са крайно ядосани, и то с право, те никога няма да ви го покажат, затова бъдете готови да чуете много увъртания.
От: „Знам какво си мислиш“, Лилиан Глас, изд. „Сиела“, 2003 г.
Картина: Four People on a Bench, 1882, Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
