Зависимостта е печален опит да се справим с проблема за човешката болка ♥ Габор МАТЕ

„Зависимостта нито е въпрос на избор, нито по същността си е заболяване. Тя се ражда от отчаяния опит на човека да разреши проблем: да надвие емоционалното страдание, непоносимия стрес, загубата на връзка и контрол, дълбокия вътрешен дискомфорт.“

„В света на гладните духове“ (ИК „Кибеа“)

Февруари 2018 г., десет години след издаването на „В света на гладните духове“. Слизам от асансьора в хотела в Сан Франциско. Срещу мен се втурва непознат мъж с разтворени обятия:

– Синът ми почина от свръхдоза – казва. – Не можех да го проумея. Но прочетох вашата книга и разбрах защо е станало така.

Просълзената прегръдка на дори един опечален баща е достатъчно оправдание за написването на тази книга и вложения в нея труд. През изминалото десетилетие ми писаха хора от всички краища на света и слоеве на обществото, за да споделят как е променила живота им или този на техните близки; как е повлияла на представите им за зависимите хора и същината на зависимостта; как им е помогнала да отворят сърцето си за този необятен проблем. Тя се превърна във вдъхновение за песни и стихове в Канада и САЩ, картини в Испания, театрални постановки в Румъния и Унгария, а днес се използва от образователни институции и намира приложение в лечебни и терапевтични програми. Голямо удовлетворение, особено предвид нарастващата криза по отношение на зависимостите, ми носят разказите на млади студенти, изпълнени с мотивация да станат консултанти или да следват медицина и психиатрия, за да помагат на хора като героите в тази книга. Социален работник от Лос Анджелис ми писа: „Ченгетата ме смаяха и дадоха надежда на изнуреното ми сърце. Най-вече един от тях, който е възприел модела за намаляване на вредите, описан във „В света на гладните духове“. Винаги подхожда към хората с уважение и състрадание“. Книгата намери място и в изправителните институции: психологически съветници разказват за разплакани затворници, разпознали себе си в историите на тези страници или в някоя от моите беседи по темата. „Вашата книга ми позволи да открия причините за зависимостта си – писа осъден от Айдахо. – Сега мога да отговоря на въпроса, който близките и приятелите ми задават от десетилетия: Защо?“.

А този въпрос никога не е звучал така настойчиво, както сега.

В момента вилнее епидемия от свръхдозиране с опиати. Всеки три седмици в САЩ тя отнема живота на толкова хора, колкото загинаха при атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. Миналата година постави зловещ рекорд във Великобритания, която бележи най-висок процент на хероинозависими: над 3700 починали в Англия и Уелс, повечето заради хероин и свързани с него опиати. Също толкова страшна е статистиката в Канада. Според националния доклад на Агенцията за обществено здравеопазване от март 2018 г., през изминалата 2017 г. у нас вследствие на употребата на опиати са загинали над 4000 души – с 50% повече от предишната година, като са засягайки всички части на страната... с опустошителни последици за семействата и общностите. Според д-р Бони Хенри – шеф на Здравната служба на Британска Колумбия, само за един месец миналия януари от свръхдоза са починали 125 души.

– Хората си мислеха, че свръхдози вземат само „ония там“ – каза ми тя. Имаше предвид прословутия Долен Ийстсайд, където започва и свършва тази книга и където се развива по-голямата част от действието в нея. – През 2016 г. Британска Колумбия обяви своего рода извънредна ситуация – продължава д-р Хенри, за да измести разговора от местния характер към широките мащаби на проблема. – Не става дума за „онези хора“. Това са нашите хора – нашите братя, сестри и роднини; фаталните свръхдози са навсякъде – от най-богатите до най-бедните райони.

Въпреки искрената тревога и мъка често се успокояваме, че трагедията е резултат от лични наклонности и навици.

Но в обществен и политически план те представляват човешки жертвоприношения. Хората стават жертва на отдавнашното нежелание на нашето общество да осъзнае истината и корените на зависимостта, особено що се отнася до употребата на вещества. Въпреки трупащите се доказателства десетилетия наред отказваме да изискаме или да възприемем политики, които биха предотвратили или разгледали адекватно зависимостта. Както проницателно отбелязва Дейвид Уокър – председател на Службата за обществено здраве на Онтарио, в писмо до Globe and Mail от 17 март 2018 г.:

През 2003 г. в Канада избухна нова и страшна епидемия, която удари най-силно Торонто. Тогава 44 души починаха от ТОРС (Тежък остър респираторен синдром, от англ. SARS – Severe Acute Respiratory Syndrome) – вирусно дихателно заболяване, причинено от зоонотичен коронавирус, довело през 2002–2003 г до заразяването на около 8000 души по света, като близо 800 от тях умират. След 2004 г. няма регистрирани нови случаи. – Бел. прев.). Регионалните и федералните власти реагираха с цялата си мощ... Петнадесет години по-късно страната ни е връхлетяна от нова страшна епидемия – зависимостта към опиати. Непонятно защо колективната ни реакция е толкова приглушена. Дали защото ценим умиращите по-малко? Това ли е нашето „загрижено“ общество?

Подобно на много други човешки проблеми тази ескалираща епидемия има „проксимални“ причини – такива, които пряко способстват за трагичните резултати. Всеки, който днес чете или гледа новини, знае, че най-очебийната сред тях е широката достъпност на новите, евтини и силни синтетични опиоиди фентанил и карфентанил. (В сравнение с растителните им сродници хероина и морфина те имат значително по-тесен марж на безопасност: иначе казано, разликата между дозата за надрусване или избавяне от абстинентна криза и онази, която може да те убие, е много по-малка. Затова са и толкова смъртоносни.)

Колкото и голяма да е заплахата, потенциално самоубийствените навици са само върхът на огромен айсберг. Нашето общество, в което хората все по-отчаяно се мъчат да избягат от изолацията и унинието на ежедневието, изобилства от всевъзможни видове зависимост, като непрекъснато изникват нови и нови. „Пристрастяването към интернет изглежда често срещано разстройство, което заслужава да бъде включено в DSM-V“ (Диагностичния и статистически наръчник на психичните заболявания, пето издание) – четем в една от уводните статии на „Американски журнал по психиатрия“ същата година, когато беше издадена настоящата книга.

А оттогава насам става все по-разпространено. Неотдавна в „Психологията днес“ се обсъждаше пристрастяването към игрите в интернет. (През 2019 г. в новото издание на Международната класификация на болестите МКБ-11 беше включено „разстройство с прекомерно играене на он- или офлайн игри“. – Бел. прев.). Смартфоните също са значим нов фактор в развитието на зависимости. Нюйоркският психотерапевт Нанси Колиър посочва: „Повечето хора проверяват смартфоните си по 150 пъти дневно, или на всеки 6 минути. Младите хора изпращат средно по 110 текстови съобщения на ден... Четиридесет и шест процента от потребителите на смартфони споделят, че „не могат да живеят без тях“: класически признак на зависимост“.

Трябва да внимаваме да не бъркаме дърветата с гората: проявленията – с по-дълбокия процес, симптомите – с причината. Не става въпрос за нови разстройства, а само за нови отдушници на универсалния, отколешен процес на пристрастяване; за нови форми на бягство. Процесите в мозъка и съзнанието са едни и същи, независимо от формата, също като психо-духовната празнота, която се крие в сърцевината им.

„Данните рисуват общество, обзето от отчаяние, в което избуяват нездравословни модели на поведение и епидемия от употреба на наркотици“ – пише икономистът и нобелов лауреат Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс“. Но как бихме могли да се справим с проявите на отчаяние, ако не разбираме самото него?

Условията, водещи до отчаяние – и потенциална зависимост – пускат все по-здрави корени в индустриалния свят с всяко следващо десетилетие: свидетели сме на все по-голяма изолация и самота, по-малко общуване между хората, повече стрес, икономическа несигурност, неравенство, страх и в крайна сметка – нарастващ натиск в комбинация с по-малко подкрепа за младите родители. В епохата на технологична та псевдосвързаност връзките помежду ни все повече отслабват. Както проницателно отбеляза списание Adbusters неотдавна: „Имате 2672 приятели и публикациите ви се харесват средно от 30 души, но няма с кого да вечеряте в събота“.

Поразителен е фактът, че тук, в Долен Ийстсайд, където употребяващите могат да тестват наркотика, преди да си го инжектират, мнозина го правят дори след като установят, че веществото съдържа потенциално смъртоносни съставки. За да разберем защо го правят, трябва да се вгледаме във фундаменталните причини: онези, които изобщо тласкат хората към зависимостта.

– Нужно е да говорим за мотивите, които карат хората да вземат наркотици – казва прочутият изследовател на травмата д-р Бесел ван дер Колк. – Когато човек се чувства добре в собствената си кожа, не върши неща, които излагат тялото му на риск... Травмираните хора са превъзбудени, неспокойни, стягат ги гърдите. И мразят това усещане. Вземат наркотици, за да стабилизират тялото си.

Това е отчаянието: потребност да регулираш тялото и ума си, да избягаш от непоносимия стрес и безпокойство. Както ще видите на страниците на тази книга, именно то провокира всички зависимости – били те свързани или не с употребата на вещества.

– Няма да ви питам от какво сте били зависими – често казвам на хората. – Нито кога, нито колко време. Искам да знам само едно: какво ви носеше то? Какво ви харесваше? Какво ви предлагаше в краткосрочен план, което толкова много да харесвате, че да копнеете за него?

А отговорите неизменно гласят: „Помагаше ми да избягам от емоционалната болка. Да се справя със стреса. Даваше ми покой. Чувство за връзка с другите. Усещане за контрол“. Тези думи ясно показват, че зависимостта нито е въпрос на избор, нито по същността си е заболяване. Тя се ражда от отчаяния опит на човека да разреши проблем: да надвие емоционалното страдание, непоносимия стрес, загубата на връзка и контрол, дълбокия вътрешен дискомфорт. Накратко казано, тя е печален опит да се справим с проблема за човешката болка. Всички наркотици и други видове пристрастяване – към хазарт, секс, интернет или кокаин, притежават способността или пряко да успокояват болката, или да отвличат вниманието от нея. Затова и моята мантра гласи: Най-важният въпрос не е какво предизвиква зависимостта, а кое поражда болката.

…Аз твърдя, че не съществува „война срещу наркотиците“. Войните не се водят срещу неодушевени предмети – само срещу хора. А тази специално е насочена предимно срещу хора, жертви на неглижиране и насилие в детството, защото именно те според всички научни, епидемиологични и опитни данни най-често стават зависими от различни вещества на по-късен етап от живота си. Нашето цивилизовано общество наказва и измъчва хората, задето са преживели травма.

…Както споменах в началото, най-силно ме разтърсват срещите с родители, загубили децата си – а те са много. Тъй като зависимостта, била тя към наркотици, хазарт, секс, храна или каквото и да е друго, в болшинството случаи се корени в страдание в детството, може би е учудващо, че много почернени родители изразяват разбиране, вместо болка, гняв и чувство, че някой ги обвинява. Държа още веднъж да подчертая, че целта на книгата не е да хвърля вина, а да прегърне измъчените и да покаже, че зависимостта е едно от най-честите и най-човешките проявления на страданието. Ни най-малко не говорим за вина, а само за фундаменталната истина, че страданието неволно се предава от поколение на поколение и ще продължи да го прави, докато не го проумеем и не прекъснем веригата в своето семейство, общност и общество. Обвиненията срещу родителите са жестоки от емоционална гледна точка и неоправдани от научна. Всички родители дават най-доброто от себе си; просто то е ограничено от собствената им непреработена или неосъзната травма. И я завещават на децата си, също както сторих и аз със своите. Добрата новина в тази книга и много други източници е, че травмата и нарушените връзки в семейството подлежат на изцеление. Вече знаем, че в правилните условия мозъкът може да се излекува.

Вярвам, че „В света на гладните духове“ ще продължи да достига до много хора и да разпространява посланието на изцелението, здраво стъпило на емоционални, психологични, социални и научни факти и основи. Истината, както знаем, носи свобода, макар понякога да причинява болка.

Зависимостта възниква от разстроената любов, от разстроената способност да обичаме децата така, както заслужават, от разстроената способност да обичаме себе си и другите така, както всички заслужаваме. Пътят към изцелението се крие в отвореното сърце и състраданието към болката в нас и навсякъде около нас.

Из: „В света на гладните духове: Близки срещи със зависимостта“, Габор Мате, ИК „Кибеа“, 2024 г.
Снимка: goodreads.com 

15789 Преглеждания