„От всички видове естествена любов тя е най-универсална, най-малко придирчива, най-всеобхватна.“ ~ К. С. ЛУИС, „Четири пъти любов“ (Изд. Нов човек).

♥ Привързаност 

Започвам с най-скромната и най-широко разпространената любов, която сякаш най-малко се отличава от животинската. Нека да кажа веднага, че няма да я подценявам заради това. Нищо у човека не е нито по-добро, нито по-лошо поради факта, че го има и у животните. Когато обвиняваме някого с думите „животно такова“, ние нямаме предвид, че той проявява животински качества (това всички го правим), а че ги проявява точно когато очакваме да постъпи „като човек“. А наречем ли някого „звяр“, това обикновено означава, че е извършил жестокост, невъзможна за повечето зверове - те не са достатъчно умни за нея.

Елините са наричали тази любов „сторге“. Тук аз ще я наричам просто Привързаност. Моят гръцки речник дефинира „сторге“ като „привързаност, особено на родители към децата им“, но също така и на деца към родители. Несъмнено това е както основното значение на думата, така и първоначалната форма на чувството. Представата, от която трябва да тръгнем, е как майка бди над бебето си, или пък да си представим кучка или котка с кошница скимтящи и сгушени накуп малки - мъркане, близане, гукане, мляко, топлина и мирис на бебета.

Смисълът на тази представа е, че тя ни изправя пред един парадокс в самото начало: нуждата и любовта-нужда на малките е очевидна. Очевидна е и любовта-дар на майката. Тя ражда, кърми, закриля. От друга страна, тя трябва да роди, или да умре, да кърми или да страда. В този смисъл нейната обич също е любов-нужда. Ето това е парадоксът - любов-нужда, която се нуждае да дава и любов-дар, която иска да се нуждаят от нея. Към този проблем ще се наложи да се върна наново.

Дори в животинския свят, а още повече в нашия, Привързаността се простира далеч извън връзката майка-дете. Уютната топлина и задоволството от това, че сме заедно, могат да се предизвикат от различни обекти. Тя е наистина най-непретенциозната любов. Има жени, на които можем да предскажем малцина ухажори, както и мъже, които със сигурност няма да имат много приятели - те просто нямат кой знае какво да предложат. И все пак, почти всеки може да стане обект на Привързаност - и грозните, и глупавите... та дори и досадните. Не е необходимо да съществува явна съвместимост помежду им - виждал съм как бавноразвиващ се може да бъде обичаи не само от родителите, но и от братята си. Привързаността прескача бариерите на възраст, пол, класа и образование. Тя може да съществува между студента-интелектуалец и старата му бавачка, нищо че умовете им обитават различни светове. Привързаността преминава дори границите на вида. Виждаме я не само между човек и куче, но и (колкото и да е странно) между куче и котка. Дж. Уайт твърди, че я е наблюдавал между кон и кокошка. Привързаност един към друг.

Но Привързаността си има и своите изисквания. Обектите й трябва да ни бъдат познати. Често сме способни да посочим деня и часа, когато сме се влюбили или сме започнали ново приятелство. Съмнявам се дали някой може да улови началото на Привързаността. Да я осъзнаем значи да разберем, че тя вече съществува от известно време. Употребата на „стар“ за изразяване на Привързаност е показателна. Кучетата лаят по непознати, които не са им направили нищо лошо, а пък махат опашка на старите си познати, дори и да не са видели от тях никакво добро. Детето обича съсухрения стар градинар, който едва ли някога му е обръщал внимание, и бяга панически от непознатия, който всячески се опитва да спечели любовта му. Важното е, че старият градинар е бил винаги там - краткотрайното детско „винаги“ ще рече „от незапомнени времена.“

Както вече казах, Привързаността е най-скромната любов. Тя не си придава важност. Хората се гордеят е любовта и приятелите си, а Привързаността си остава потайна и срамежлива. Когато веднъж заговорих за Привързаността между куче и котка, един мой приятел отбеляза: „Да, но се обзалагам, че нито едно куче няма да си го признае пред другите кучета.“ Това, ако не друго, е поне добра карикатура на човешката Привързаност. Комюс казва следното: „Нека простите лица просто стоят у дома.“ Лицето на Привързаността често е „просто“. Такива са и лицата на много от онези, към които я изпитваме. Обичта ни към тях не е никакво доказателство за нашата изтънченост или чувствителност, нито пък за тяхната обич към нас. Любовта-възхищение не е основен елемент в пея. За да почнем да оценяваме хората, към които сме привързани, обикновено е нужно да се разделим с тях или да ги загубим завинаги. Ние ги приемаме за дадени - нещо, което би било обидно в любовта между половете, тук е правилно и на място (до един момент). То подхожда на уютната и тиха природа на чувството. Обичта нямаше да е Привързаност, ако се изразяваше често и на висок глас. Да я демонстрираш пред хората е все едно да изкараш мебелите си на улицата. Изнесени навън, те изглеждат опърпани, безвкусни и гротескни. Привързаността сякаш се прокрадва или спотайва в живота ни. Тя обитава скромните, неофициални, лични неща: меки чехли, стари дрехи, стари вицове, сънливото куче, което тупа с опашка по пода на кухнята, звука на шевната машина, куклата, захвърлена на поляната.

Но аз трябва веднага да се поправя. Говоря за Привързаността, в нейното отделно съществуване от другите видове любов. Също както джинът, който се консумира и като отделно питие, и като основа за много коктейли, Привързаността освен че е любов сама по себе си, може да навлезе в друга любов, да я оцвети и стане средата, в която тя се развива ежедневно. Тази друга любов може и да не изтрае дълго без Привързаност. Да се сприятелиш с някого не е същото като да се привържеш. Когато приятелят е вече стар приятел, всичко у него, което първоначално може и да не е било свързано с Приятелството, ни става познато и скъпо. Що се отнася до еротичната любов, не мога да си представя нищо по-неприятно от това да я изпитвам за по-дълго време без домашната дреха на Привързаността. Това би било много неловко състояние - или прекалено ангелско, или твърде животинско, но никога достатъчно велико или незначително за човека. Както в Приятелството, така и в Ероса има едно особено очарование, свързано с моментите, когато любовта-възхищение спи свита на кълбо и ние се оставяме на лекотата и обичайността на връзката помежду ни. Наслаждаваме се на свободата на усамотението, без да се чувстваме самотни. Няма нужда от думи. Няма нужда от ласки. Няма нужда от нищо, освен може би да разръчкаме огъня.

Това смесване и застъпване на различните видове любов се вижда от факта, че във всички епохи и почти всички култури и трите са били изразявани чрез едно и също нещо - целувката. В съвременна Англия целувката вече не е присъща на Приятелството, а на Ероса и Привързаността. За последните две тя е толкова характерна, че не може да се разбере кое от кое я е заело и дали въобще е имало някакво заемане. Естествено можете да кажете, че целувката на Привързаността е съвсем различна от целувката на Ероса. Да, но не всички целувки между влюбени са любовни целувки. И двата вида любов проявяват склонност да използват „бебешки“ или „умалителен“ език (което разстройва много съвременните хора). Това е характерно не само за човеците. Професор Лоренц пише, че езикът на свраките в любовния им период „се състои главно от инфантилни звуци, употребявани нарочно от възрастните индивиди“. Както свраките, така и ние имаме едно и също извинение. Различните видове нежност са все нежност. Припомняме си езика на първата позната нам нежност, за да постигнем друга, нова цел.

Все още не сме споменали един от най-забележителните странични резултати на Привързаността. Вече казах, че тя не е любов-възхищение. Тя не е претенциозна. Може да се „меша“ с най-необещаващите хора. И въпреки това, странно е как самият този факт накрая може да доведе до едно „възхищение“, което не би съществувало иначе. Няма да сме на погрешен път, ако признаем, че избираме приятелите и любимата си заради най-различни техни достойнства - красота, откровеност, доброта, остроумие, интелигентност и какво ли не още. Необходимо е обаче те да бъдат точно определен вид остроумие, красота и доброта, защото ние имаме свой личен вкус за всяко от тези неща. Тук се крие причината приятелите и влюбените да чувстват, че са „създадени един за друг“. Особеното предимство на Привързаността е, че тя събира хора, които съвсем явно, дори комично, не са „един за друг“, хора, които нямаше да имат никакъв контакт помежду си, ако съдбата не ги беше поставила в един и същ дом или квартал. Привързаността отваря очите им един за друг. Привързвайки се първоначално към „стария еди-кой си“, защото той случайно се е оказал в близост до мен, аз постепенно забелязвам, че в него все пак „има нещо“. „Макар и да не е мой тип, той по свой начин е много свестен човек“ - мигът, в който кажем това за пръв път и наистина го мислим, е миг на освобождение. Това не е като да се чувстваме просто толерантни и снизходителни. Прекосена е една граница. Изразът „по свой начин“ означава, че сме излезли извън собствените си предпочитания, че се учим да ценим добротата и интелигентността сами по себе си, а не само добротата и интелигентността, подправени и сервирани по наш вкус.

От всички видове естествена любов тя е най-универсална, най-малко придирчива, най-всеобхватна. Хората, с които сте се паднали в едно семейство, в един университет, на една маса в стола, на един кораб, в една църква, са от тази гледна точка по- широк кръг отколкото приятелите, които сте си избрали сами. Многото ми приятели не са доказателство, че аз съм голям ценител на човешките достойнства. Все едно да доказвам широтата на литературния си вкус с това, че харесвам всичките книги в библиотеката си. И в двата случая отговорът е един и същ: „Та ти си ги избирал сам! Естествено е, че ще ги харесваш.“ Истинска широта на вкуса притежава онзи читател, който намира нещо за себе си даже на сергията с намалени цени пред входа на антикварната книжарница. Истинската широта на вкуса притежава онзи човеколюбец, който по същия начин ще намери кого да оцени дори в тълпата хора, с които се среща всеки ден. Моят опит показва, че именно Привързаността създава този вид вкус, като ни учи първо да забелязваме, после да търпим, след това да се усмихваме, после да харесваме и накрая да ценим хората, които „случайно“ са тук. Създадени за нас ли? Слава Богу, не! Те са си те - по-особени отколкото сме си ги представяли и по-стойностни отколкото сме могли да предполагаме.

От: „Четири пъти любов“, К. С. Луис, изд. „Нов човек“, 1996 г. 
Картина: DALL-E