„Когато сме гневни, ние намираме и някой, който да е виновен за това. Причината за гнева е в начина ни на мислене - в осъждащите и обвинителните ни мисли.“
~ Изразяване на гнева
Първата стъпка към пълното изразяване на гнева по ненасилствен начин е да освободим другия човек от отговорността за гнева ни. Освобождаваме се от мисли като: „Той, тя или те ме ядосаха с това, че…“ Обвиняването или наказването на другите е повърхностен начин да изразим своя гняв. По-рано видяхме, че поведението на другите може да бъде стимулът, но не и причината за нашите чувства. Причината за гнева никога не е в поведението на другите. То може да е стимулът, но е важно да установим ясна граница между стимул и причина.
Искам да илюстрирам тази разлика с пример от практиката ми в един шведски затвор. Имах задачата да запозная затворниците, които бяха осъдени заради различни актове на насилие, как да изразяват пълноценно своя гняв, без да убиват, да се бият или да изнасилват. По време на едно от упражненията, в което трябваше да определят стимула на гнева си, един от тях написа: „Преди три седмици изпратих молба до затворническата администрация и все още не съм получил отговор от тях.“ Това изречение беше ясно наблюдение за стимула на гнева му. Подканих затворника да определи и причината за гнева си. „Когато това се случи, ти се почувства разгневен, защото…“
„Нали току-що ти казах! – възкликна той. – Почувствах се ядосан, защото вече трета седмица нямам отговор от тях!“ Смесвайки стимула с причината, той попадна в капана на това да си мисли, че поведението на затворническите служители е причината за гнева му. Лесно свикваме да мислим по този начин в култура, в която вината се използва като средство за контролиране на хората. В култури като нашата е много важно да накараме хората да вярват в това, че сме способни да ги накараме да изпитват дадени чувства.
Там, където предизвикването на чувство за вина, е тактика за манипулиране и принуждаване, смесването на стимула с причината дава добър резултат. Вече споменахме, че онези деца, които слушат изказвания от типа на: „Мама и тате са много тъжни, когато носиш слаби оценки вкъщи“, живеят с вярването, че поведението им е причината за болката на родителите им. Същата динамика се наблюдава и в интимните взаимоотношения: „Много ще се разочаровам, ако не дойдеш на събирането по случай рождения ми ден.“ Нашият език подпомага използването на този вид пораждащо вина изразяване.
За да се мотивира някой чрез чувството за вина, трябва да се смеси стимула с причината. Често казваме: „Ядосваш ме!“, „Нараняваш ме!“, „Натъжаваш ме!“ Използваме най-различни изразни средства, които ни карат да се заблуждаваме, че чувствата ни зависят от поведението на другите хора.
Първата стъпка към пълното изразяване на гнева ни е да осъзнаем, че това, което хората правят, никога не е причината за нашите чувства.
Тогава от какво се поражда гневът? В пета глава се запознахме с четирите възможности, между които можем да избираме, когато се сблъскаме с неприятно за нас послание или поведение. Гневът се появява, когато изберем втория вариант: когато сме гневни, ние намираме и някой, който да е виновен за това. Обвинявайки и осъждайки другия човек заради грешката, която е направил, ние избираме да играем ролята на Господ и решаваме, че той заслужава да бъде наказан. Моето мнение е, че това е причината за гнева. Дори първоначално да не сме способни да осъзнаем това, причината за гнева е в собствения ни начин на мислене!
Третата възможност, е да насочим лъча на своето осъзнаване към чувствата и нуждите си. Вместо да анализираме и осъждаме грешките на другите, ние избираме да се свържем с волята за живот вътре в нас. Тази енергия е най-осезаема и достъпна тогава, когато съсредоточаваме вниманието си върху нашите нужди, протичащи във всеки един момент.
Ако например някой човек закъснее за срещата, която сме си определили, а ние искаме да сме сигурни, че го е грижа за нас, може да се обидим. Но ако вместо това нуждата ни е да прекараме времето си пълноценно, тогава може да почувстваме нетърпение. Ако обаче се нуждаем да прекараме половин час в почивка и насаме, тогава дори ако другият закъснява с цели 30 минути за срещата, няма да се ядосаме. Това означава, че не действията на другия, а нуждите ни са причината за нашите чувства! Когато сме свързани с нуждите си, ние сме свързани с енергията на живота вътре в нас. Може да изпитаме силни чувства, но никога няма да сме ядосани. Гневът е резултат от отчуждаващия от живота начин на мислене, който ни разделя от нашите нужди. Той показва, че вместо да се съсредоточим върху онова, от което се нуждаем, ние анализираме и осъждаме другите.
Освен третата възможност – да се съсредоточим върху своите чувства и нужди – можем да изберем да насочим лъча на осъзнаването си към чувствата и нуждите на другия човек. Когато избираме този вариант, тогава също никога няма да изпитаме гняв. Ние не потискаме гнева си; това, което преживяваме, е, че с всеки изминал момент, в който се свързваме с чувствата и нуждите на другия, гневът ни просто се изпарява.
~ Гневът служи на живота
Често ми задават въпроса: „Няма ли случаи, в които гневът е оправдан? Случаите на замърсяване на природата – по невнимание и небрежност – не пробуждат ли «справедливо възмущение»?“ Моят отговор е, че ако се съглася да подкрепя общото мнение, че съществува „несъзнателно действие“ или „обмислено действие“, „алчен човек“ или „почтен човек“, тогава с това ще допринеса за разпространението на насилието по света. Вярвам, че бихме служили на живота много по-добре, ако вместо да мислим върху това как да наречем онези, които убиват, изнасилват или замърсяват природата, обърнем своето внимание към онова, от което се нуждаем. С осъждането на другите ние допринасяме за разпространението на насилието.
За мен всяка проява на гнева е резултат от отчуждаващия от живота, предизвикващ насилие начин на мислене. В основата на всеки един изблик на гняв ще намерите по една незадоволена нужда. Гневът може да ни бъде и от полза, ако го използваме да ни държи нащрек – да осъзнаем, че имаме нужда, която не е задоволена, и че в момента мислим по начин, който прави нейното задоволяване почти невъзможно. За пълното изразяване на гнева ни е нужно пълно осъзнаване на нашата нужда. За задоволяването на потребностите ни е нужна енергия. Вместо да използваме енергията на гнева за задоволяване на нашите нужди, ние я изразходваме за наказването на другите. Вместо да влизаме в състояние на „справедливо възмущение“, препоръчвам да се обръщаме с емпатия към собствените ни нужди или към тези на другите. За това обаче е нужна много практика – отново и отново да се упражняваме съзнателно да заменяме изказвания като „Гневен съм, защото те…“ с „Гневен съм, защото имам нужда от…“.
Осъждането на другите води до самоизпълняващи се пророчества. Но ако погледнем нещата от по-широка перспектива, тогава ще осъзнаем, че всеки път, когато постигаме задоволяването на нуждите си по този начин, не само че губим, но и активно допринасяме за разпространението на насилието по света. Може да сме разрешили непосредствения проблем, но сме създали друг. Защото, колкото по-често хората чуват, че ги осъждат и обвиняват, толкова по-силно започват да се отбраняват или да нападат и толкова по-малко ги е грижа за нашите нужди. Така че, дори за момента да задоволим нуждата си, успявайки да накараме другия да направи това, което искаме, впоследствие скъпо ще платим за това.
~ Четири стъпки за изразяване на гнева
Нека погледнем конкретните стъпки за пълното изразяване на гнева. Първата стъпка е да спрем и да поемем дълбоко въздух. Въздържаме се от всякакви обвинения или намерения за наказване на другия човек. Просто замълчаваме. След което разпознаваме мислите, които ни карат да се чувстваме гневни. Например улавяме нечие изказване, от което правим заключението, че ни изключват от разговора поради расовата ни принадлежност. Усещаме гнева си, спираме се и разпознаваме мислите в главата си: „Несправедливо е да се държи така! Тя е расистка!“ Знаем, че всяка една такава присъда е трагичен начин да изразим своите незадоволени нужди, затова правим следваща крачка и се свързваме с нуждите, които стоят зад тези наши мисли. Когато наричам някого расист, тогава нуждата ми вероятно е за равенство, единство, уважение или за свързване.
Стъпки за изразяване на гнева:
1. Спри. Дишай.
2. Разпознай осъждащите си мисли.
3. Свържи се с нуждите си.
4. Изрази своите чувства и нужди.
Сега вече отваряме устата си и даваме пълен израз на своя гняв – но това вече е гняв, който сме трансформирали в нужди и в свързани с нуждите чувства. За да дадем глас на тези чувства, се изисква голяма смелост.
Избрано от: „Общуване без агресия“, Маршал Розенберг, изд. „Кръгозор“, 2007 г.
Картина: DALL-E
