„Алтернативата е да не се живее истински или да не се живее изобщо. Същността на живота е промяната - кръговрат на възход и падение.“
Рискът да загубиш
Актът на любовта - личностното разгръщане, - както вече казах, изисква изправяне срещу инерцията на леността (работа) или срещу бариерата, породена от страха (смелост). Нека сега прехвърлим вниманието си от работата към смелостта в любовта. Като разширяваме границите на личността си, ние навлизаме в нови територии. Ставаме различни и правим неща, към които не сме привикнали. Ние се променяме. Усещането на промяната поражда страх - винаги е било така, така и ще бъде. Хората овладяват страха от промяната по различни начини, но страхът е неизбежен, ако наистина съществува промяна. Смелостта не е липса на страх, а действие въпреки страха, това е движението към бъдещето и непознатото през стената, изградена въпреки съпротивлението на страха. На определено ниво от духовното развитие и в любовта винаги се изисква кураж и поемане на риск. Точно за риска в любовта ще поговорим тук.
Ако ходите редовно на църква, сигурно сте забелязали една жена на около 50 години, която всяка неделя точно 5 минути преди началото на службата незабелязано сяда винаги на едно и също място в последната странична редица. В момента, когато литургията свърши, тя пак тихо и бързо се насочва към изхода и си тръгва, преди свещеникът да излезе на стъпалата и да започне да се прощава с богомолците. Ако съумеете да я доближите - което не е много вероятно - и я поканите на обичайното кафе след службата, тя ще ви благодари учтиво, нервно отклонявайки погледа си от вас, ще ви каже, че има неотложен ангажимент, и ще си тръгне. Ако я проследите до „неотложния й ангажимент“, ще откриете, че се прибира направо вкъщи - малък апартамент с винаги спуснати щори, - отключва вратата, влиза, заключва я веднага и не се показва повече през почивния ден. Ако продължите да я наблюдавате, ще разберете, че работи като нископлатена машинописка в голяма кантора, където приема поръчките безпрекословно, печата ги без грешка и ги връща без коментар. Обядва на бюрото си и няма никакви приятели. Прибира се вкъщи пеша, като неизменно се отбива в един безличен супермаркет, откъдето купува най-необходимите провизии, преди да изчезне зад вратата, от която се показва на следващия ден, за да отиде на работа. Има телевизор, няма телефон. Почти никога не получава писма. Ако по някакъв начин се доберете до нея и направите коментар, че живее много самотно, тя ще ви отговори, че така й е по-добре. Ако я попитате дали има домашно животно, ще отговори, че някога е имала куче, което за нещастие умряло, и сега не може да си вземе друго, защото то няма да бъде като предишното.
Коя е тази жена? Ние не знаем тайните на сърцето й. Сигурни сме само, че животът й е посветен на избягването на рисковете и че поради това вместо да се разшири, тя се е свила и смалила до такава степен, сякаш вече не съществува. Тя не катексира нито едно друго живо същество. Вече казахме, че катексисът не е любов, че любовта го надраства, но все пак ни трябва катексис, за да можем да завъртим цикъла. Можем да обичаме само това, което по един или друг начин е от значение за нас. Но при катексиса винаги съществува рискът от загуба или отказ. Ако се съберем с друг човек, винаги има риск той да ни напусне, като при това ни остави болезнено самотни, много по-самотни, отколкото сме били, преди да го срещнем. Обичайте нещо живо - човек, животно, растение - и то може да умре. Повярвайте на някого и може да ви заболи, бъдете зависими от някого и той може да ви разочарова. Цената на катексиса е болката. Ако някой е решен да не рискува с болката, той ще трябва да мине без много неща - деца, брак, екстаза от секса, надеждата на амбицията, приятелството, - всички тези неща, които движат живота напред, придават му смисъл м значение. Минете в по-горното измерение и ще бъдете възнаградени с болка и щастие. Един пълноценен живот е наситен с болка. Алтернативата е да не се живее истински или да не се живее изобщо.
Същността на живота е промяната - кръговрат на възход и падение. Който избере живота и израстването, избира промяната и перспективата на смъртта. Възможната причина за изолирания, тесен живот на току-що описаната жена може би е преживяването на едно или серия от големи нещастия , които са я накарали да се реши, е цената на „живота си“, никога да не преживее смъртта отново. Тя е избрала монотонния живот, в който липсват изненадата на новото и неочакваното - една смърт приживе, в която отсъстват рискът и предизвикателствата.
Както вече споменах, опитът да бъде избягнато необходимото страдание лежи в основата на всички психически болести. Не е за учудване, че повечето пациенти (а и вероятно повечето хора, след като неврозата е по-скоро правило, отколкото изключение), независимо дали са млади или стари, имат проблем при среща със смъртта очи в очи. Изненадващо е, че психиатричната литература тепърва започва да изследва значението на това явление. Ако бихме могли да живеем, знаейки, че смъртта е наш неизбежен спътник, който ни съпровожда винаги откъм лявото рамо, тогава, по думите на Дон Хуан, тя би могла да стане наш съюзник, все още всяващ страх, но в същото време и мъдър съветник.
Благодарение на съветите на смъртта, чрез които придобиваме ясната представа, че нашето време е ограничено откъм любов и живот, бихме могли да открием най-добрия начин да оползотворим времето си и изживеем живота си най-пълноценно. Но ако не сме достатъчно смели, за да погледнем към „лявото си рамо“, ние ще се лишим от съветите на отвъдното и така ще опропастим полезните си мигове. Като се крием от смъртта - вечно променящата се същност на нещата, - ние се крием от живота.
От: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“, 1993 г.
Снимка: schloss-oberbrunn.eu
