„Общуването с отровни хора може да предизвика най-различни психосоматични заболявания. Най-често ще се чувствате така, сякаш цялата ви жизнени енергия е била изсмукана.“
Отровните хора и заболяванията
Отровните хора са различни по външен вид и възраст. Също тъй различни са и начините, по които се проявяват. Всеки може да бъде отровен. В това отношение нямат никакво значение социалната и икономическата принадлежност, възрастта, културният багаж, религията или нивото на образованост. Нито пък коефициентът на интелигентност. И геният може да бъде отровен човек. Отровните хора могат да бъдат открити в абсолютно всяка област от вашия живот. Възможно е ги има както в семейството, така и в бизнеса ви. Можем много да научим от великия философ Конфуций, чието учение е повлияло изключително силно на Китайската империя и останалите източноазиатски цивилизации. В пети век преди новата ера, той написва следната кратка, но невероятно точна сентенция: „Вредни са онези приятели, които ви се умилкват и угодничат пред вас, а при всеки сгоден случай ви използват.“ Невероятно точно определение на отровния човек.
Ако живеете или прекарвате дълго време с някой отровен за вас човек и ако позволявате на отровата му да ви разяжда, може да развиете редица психосоматични заболявания. Негативното излъчване и държание на този човек може да повлияе отрицателно дори напълно да изчерпи съпротивителните сили на организма ви. Ако не използвате техники за противодействие на отровното влияние, ако потискате и преглъщате гнева си, ако не се противопоставите решително, може да развиете сериозно и дори фатално заболяване.
Гневът и враждебността влияят върху производството на xoрмона норепинефрин. Възможно е, когато човек е подложен на непрекъснат стрес или враждебност, в организма му да се натрупат прекомерно големи количества от този хормон, което да предизвика високо кръвно налягане и дори блокажи, които да причинят сърдечни или мозъчни удари. Освен това редица изследвания показват, че съществува тясна взаимовръзка между потискането на негативните емоции и появата на ракови и сърдечносъдови заболявания.
Според проучвания на д-р Дийпак Чопра, проведени при хора с ракови и сърдечносъдови заболявания и чиито изводи той споделя в книгата си „Неподвластни на възрастта и времето“, процентът на преживяемост е по-нисък при онези от тях, които живеят в постоянен психологически дистрес (тоест които са изложени на силни негативни емоции и преживявания). Наскоро ми попадна една „шега“ на известния актьор и режисьор Уди Алън, когото мнозина познават като комик: „Един от моите проблеми е, че трупам и преживявам всичко вътрешно. Просто съм неспособен да дам външен израз на гнева си. Но затова пък много ме бива в отглеждането на различни видове рак.“
Когато прочетох тази негова „шега“, тя изобщо не ме разсмя. Защото напълно реалистично отразява една гола истина, която, уви, ме накара с тъга да си спомня за моята клиентка Мадлин, която при заболяването си е била художник гримьор. Убедена съм, че именно неспособността й да дава външен израз на гнева е допринесла за рака на мозъка, от който боледуваше. Мадлин дойде при мен за говорна терапия, тъй като след оперативното отстраняване на тумора, езикът и гласните й струни бяха парализирани. По време на един от сеансите я попитах как е протичал животът й преди лекарите да открият, че има рак на мозъка. Тя ми каза, че винаги е спотаявала нещата дълбоко в себе си и никога и пред никого не издавала, че е ядосана или наскърбена. Премълчавала гнева и недоволството си, защото те я карали да се чувства някак виновна, пък и не искала да наранява чувствата на другите хора.
- Знаете ли, доктор Глас - ми каза тя веднъж, - наистина научих много от този мой горчив опит. Никога повече няма да бъда като сюнгер и да спестявам на хората признанието, че ми късат нервите. Аз съм гневна, но едва сега, за първи път през целия ми живот вече си позволявам да бъда гневна. Никога повече няма да си налагам да бъда добричко и кротичко малко момиченце. Изпитвам страхотно желание да изиграя онази сцена от филма „Телевизионна мрежа“, когато Питър Финч крещи през отворения прозорец: „Бесен съм, адски съм бесен и повече няма да го търпя.“ - Адски съм бясна срещу баща ми, на който изобщо не му пукаше за мен и никога не ми е показвал и капчица обич или привързаност. Яд ме е на най-добрата ми приятелка, която винаги смята, че трябва да води по точки и винаги се състезава с мен, особено когато на хоризонта има мъже. И съм направо бясна срещу приятеля ми, който по време на цялото ми заболяване беше до мен, но в действителност изобщо не беше с мен, защото всъщност го е грижа единствено как той се чувства и какво ще стане с него, а не с мен.
При тези думи тя се разплака и разхълца неудържимо. И през сълзи викаше, че никога преди не била изпитвала такова огромно облекчение. За първи път през целия си живот Мадлин едва сега бе успяла да даде външен израз на емоциите си - особено на натрупания в душата й гняв. Тъжното е, че е трябвало да се появи този неин рак на мозъка, за да може да осъзнае колко гняв е насъбрала срещу отровните хора в живота си.
Безспорно, ракът на мозъка е екстремен случай, но общуването с отровни хора наистина може да предизвика най-различни психосоматични заболявания. Възможно е да започнете да изпитвате главоболие, да ви прилошава, да ви заболява гърбът, да усещате напрежение в гърлото, да се проявяват различни кожни смущения, да получавате астматични пристъпи или алергична кашлица всеки път щом сте край отровния за вас човек. Възможно е също така да реагирате на присъствието му и с някакви психически неразположения като летаргичност например или с душевни разстройства от рода на депресията. След като сте прекарали известно време с някой отровен вампир, най-често ще се чувствате така, сякаш цялата ви жизнени енергия е била изсмукана. Тези състояния на емоционално изчерпване и изтощение могат да ви подтикнат към различни саморазрушителни действия: преяждане, булимия, анорексия, пристрастяване към алкохол или наркотици. Може да не ви се иска да разбутвате нещата и да предизвиквате развитието им и затова да си казвате: „О, няма значение. Не ми пука“, но в крайна сметка да действате саморазрушително, опитвайки се да преодолеете натрупалата се във вас болка.
Роджър, който от години не бил виждал родителите си, живеещи далеч на изток, решил една Коледа да ги посети заедно с годеницата си. След чудесната вечеря, всички - Роджър и годеницата му и родителите, братята и сестрите му, заедно със съпрузите и децата си, - се настанили около елхата и започнали да си разменят приготвените подаръци. Роджър, който знаел, че баща му е голям любител на голфа с много обич и грижливост бил отделил време да потърси и да му купи красив и скъп пуловер от кашмирска вълна. Когато обаче подал подаръка си, баща му разкъсал опаковката, хвърлил един поглед на пуловера, после върнал обратно пакета на Роджър и хладно отбелязал: - Нямам нужда от пуловер.
Буквално онемял от станалото, Роджър автоматично поел пакета от баща си, а после през цялата вечер двамата не разменили нито дума повече. Никой от присъстващите роднини не реагирал по какъвто и да било начин на станалото и случката сякаш била забравена. По-късно същата вечер годеницата на Роджър, Дарлин, казала:
- Просто не мога да повярвам колко ужасно се отнесе баща ти към теб. Нима това не те ядоса? Не се ли чувстваш засегнат от постъпката му? Не си ли наранен?
- Не - отвърнал Роджър, - няма проблеми. Не съм ядосан. Той си е такъв. Това изобщо не ме засяга.
Отговорът му едновременно и изненадал, и ужасил Дарлин. Била бясна от начина, по който баща му се отнесъл към него, а се усетила, че част от яда й се пренася и върху Роджър, задето се затваря в себе си и не дава израз на чувствата си.
Тази случка подсказала на Дарлин как ще се развиват нещата между тях двамата занапред. Постепенно тя започнала да забелязва, че винаги, когато спорят или се скарат за нещо, Роджър млъквал, никога не издавал чувствата си, а просто се дръпвал встрани и излизал. Това негово поведение я накарало да се замисли дали наистина иска да се ожени за него и цял живот да споделя неспособността му да общува. Била силно разочарована, когато - след като месеци наред го била умолявала да го направят - той най-сетне категорично отказал да започнат съвместна терапия, за да се научат да общуват помежду си. Продължавал упорито да твърди, че „няма проблем“ и че с него всичко си било наред. Най-сетне Дарлин осъзнала истината и прекъснала връзката им, защото вече й било напълно ясно, че Роджър е отровен за нея, тъй като отказва да споделя чувствата си и да общува.
Затова и Дарлин изобщо не се изненадала, когато един ден й се обадили, за да й съобщят, че Роджър - вече (и само!) тридесет и осем годишен, получил сърдечен удар и бил откаран в болница. Сърцето му умирало - и в буквален, и в преносен смисъл. Съсипано от години спотаяваните гняв и болка, то най-сетне спряло да тупти. Защото през целия си живот Роджър всъщност бил жертва на гнева. Срещу баща му, заради отношението му към него. Срещу Дарлин, защото го изоставила. Но най-вече, срещу самия себе си, понеже така и не се научил да дава израз на задушаващия го гняв, докато вече не станало твърде късно.
Спотайването и премълчаването на гнева, болката и унижението, неизразяването им открито пред другите хора може да доведе до сериозни физически проблеми.
От: „Отровните хора”, Лилиан Глас, изд. „Сиела“, 2003 г.
Изображение: DALL-E
