„Трайното щастие на човека се състои не в това да получава нещо, а да се самоотдава на нещо, което е по-велико от него.“
Душата
Трагизмът на човешкия живот се състои в напразните усилия да се разширят границите на неща, които никога не могат да станат безгранични - да се достигне безпределното, като се удължи стълбата на пределното.
Ясно е, че същинското желание на нашата душа е да мине отвъд всички притежания. Заобиколена от неща, които чувства и дори може да докосне, тя се провиква: „Уморих се да получавам. Ах, къде ще открия Оногова, който никога не може да се намери?“
От историята на човечеството виждаме, че духът на себеотрицанието е най-дълбоката същност на човешката душа. Когато душата каже за нещо: „Аз не го искам, защото стоя по-високо от него“, тя изразява своята най-висша истина. Когато някое момиче надрасне куклата си, когато разбере, че стои във всяко отношение по-високо от нея, то я захвърля. От самия акт на притежанието виждаме, че стоим по-горе от нещата, които притежаваме. Истинска беда за нас означава да бъдем привързани за неща, които са по-долни от нас. Това е чувствала и Маитрей (жена на мъдреца Яджнабалкия), когато мъжът й, в навечерието на раздялата им, й предал имането си. Тя го попитала: „Могат ли тези земни блага да ми помогнат да достигна Всевишния?“ Или с други думи: „Представляват ли те по-голяма ценност за мене от душата ми?“ Когато мъжът й отговорил: „Те ще те направят приказно богата“, тя мигом отвърнала: „И все пак какво да правя с тях?“
Само когато човек разбере каква е истинската стойност на богатствата му, когато не се градят много илюзии върху тях, тогава той схваща, че душата му е далеко над тия неща и се освобождава от робството им. Човек опознава истински душата си, като се издига над притежанията си. Неговият път към вечния живот минава през отричането от много неща.
Ние не можем да притежаваме напълно Безкрайния, а трябва вечно да го търсим. Това не е само умозрително предположение. То може да се разбере и от опит, а този опит е блаженство. Когато птицата се понесе из въздуха, тя чувства при всеки удар на крилата си, че небето е безгранично, че крилата и никога няма да я занесат отвъд небето. В това се състои и нейната радост. В решетката пространството е ограничено; клетката може да е достатъчно голяма, за да може птицата да живее в нея, но тя не е по-голяма, отколкото е необходимо. А птицата не може да се радва между границите на необходимостта. Тя трябва да чувства, че притежаваното от нея е неизмеримо повече от онова, което й е необходимо, или което може да си представи. Само тогава може да бъде истински щастлива.
Така и нашата душа трябва да полети в безкрая и да чувства всеки момент, че никога няма да стигне до целта. Това е най-висшата й радост, крайното й освобождение.
Трайното щастие на човека се състои не в това да получава нещо, а да се самоотдава на нещо, което е по-велико от него: на идеи, по-големи от индивидуалния му живот, на идеята за отечеството, за човечеството, за Бога. Те правят по-лесна раздялата му с всичко, което притежава, включително и живота му. Животът е нещастен и низък, докато човек не намери някоя висока идея, която да го завладее изцяло и да го освободи от веригите на притежанията му. Буда, Исус и всичките велики пророци са носители на такива високи идеи. Те ни учат да се откажем от всичко „наше“. Когато ни поднасят божественото блюдо, с което събират милостиня, ние чувстваме, че не можем да не дадем и разбираме, че истинската ни радост и освобождение е да даваме, защото това е единението ни с безкрайността.
Човек не е съвършен, той тепърва ще става съвършен. В дадения момент той е малък и ако можехме да си го представим останал завинаги на това стъпало, щяхме да видим най-страшния ад, който можем да си въобразим. В своето бъдеще човекът е безграничен; в бъдещето е неговото небе и неговото освобождение. Настоящето му е запълнено всеки миг с това какво може да направи и какво може да получи; бъдещето му жадува за нещо, което е повече от това, което може да получи; нещо, което никога няма да загуби, защото никога не го е притежавал.
Пределният пункт на нашето съществуване е в света на необходимостта. Човек е принуден да се грижи за прехраната си, за да живее, и за облеклото си, за да се облича и да се топли. В тази област, като част от природата, неговата задача е да произвежда блага. Обикновено той се занимава само с трупане на притежания.
Ала актът на получаване е частичен. Той се ограничава с нуждите на човека. Ние можем да притежаваме един предмет само дотолкова, доколкото се нуждаем от него, както съдът може да побере само толкова вода, колкото е празното пространство, което той обгръща. Отношението ни към храната се изразява само при яденето, отношението ни към къщата - при живеенето. Един предмет наричаме полезен, когато задоволява някоя наша нужда. Следователно получаването е винаги непълно, а и никога не може да бъде иначе. Така че ламтежът ни за богатства спада към нашето ограничено Аз.
Ала другата страна на съществуването ни, която е обърната към безкрайното, не търси богатства, а свобода и радост. Там свършва царството на необходимостта и там нашето предназначение не е да получаваме, а да бъдем. Да бъдем какво? Да бъдем едно с Брама. Защото областта на безкрайното е област на единението. Ето защо Упанишадите казват: Когато човек схване Бога, тогава става наистина Човек. Той става вече Човек, не притежател. Думите не стават по-големи, ако знаем значението им, но те стават истински, когато са едно със смисъла си.
Избрано от: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Илюстрация: Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore
