„За да може тялото ни да се успокои, да оздравее и да расте, ни е нужно вътрешно усещане за безопасност. Никой лекар не може да напише рецепта за приятелство и любов.“
(Two Lovers, 1888, Vincent van Gogh)
Връзките между тялото и мозъка
♥ Неврологичният код на любовта
През 1994 г. Стивън Порджис, който беше изследовател в Мерилендския университет по времето, когато започвахме изследванията си върху ВСЧ, и който в момента работи в Университета на Северна Каролина, представи поливагалната теория, която надграждаше наблюденията на Дарвин и добавяше научни открития, направени в продължение на 140 години, към неговите ранни прозрения. („Поливагална“ се отнася до множеството разклонения на блуждаещия нерв (вагус) – Дарвиновия „пневмогастричен нерв“, – който свързва множество органи, включително мозъка, белите дробове, сърцето, стомаха и червата.) Поливагалната теория ни даде по-задълбочено разбиране за биологията на безопасността и заплахата, което се основава на деликатното взаимодействие между вътрешните усещания на тялото ни и гласовете и лицата на хората около нас. Тя обясняваше защо мило лице или успокояващ глас могат коренно да променят начина, по който се чувстваме. Изясняваше защо това да знаем, че важните хора в нашия живот ни виждат и чуват, може да ни накара да се чувстваме спокойни и в безопасност, и защо игнорирането или отхвърлянето могат да предизвикат гневни реакции или психически колапс. Помогна ни да разберем защо съсредоточеното влизане в резонанс с друг човек може да ни измъкне от състояния на дезорганизация и страх.
Накратко, теорията на Порджис ни накара да погледнем отвъд ефектите на боя или бягството и да поставим социалните отношения в центъра на разбирането си за травмата. Теорията също така подсказа за нови подходи към излекуването, съсредоточени върху подсилването на телесната система за регулиране на възбудата.
Човешките същества са поразително чувствителни към фините емоционални промени у хората (и животните) около тях. Леки промени в напрежението във веждата, бръчките около очите, извивката на устните и ъгъла на шията бързо ни подсказват доколко спокоен, подозрителен, отпуснат или изплашен е някой. Огледалните ни неврони регистрират вътрешното преживяване, а собствените ни тела правят вътрешни корекции в съответствие с това, което забелязваме. По същия начин мускулите на собствените ни лица сигнализират на другите доколко спокойни или възбудени сме, дали сърцето ни бие учестено, или бавно и доколко сме готови да се нахвърлим върху тях или пък да избягаме. Когато посланието, което получаваме от другия човек, е „С мен си в безопасност“, ние се отпускаме. Ако сме щастливи във връзките си, ние също се чувстваме подхранвани, поддържани и възстановени, докато се вглеждаме в лицето и в очите на другия.
Нашата култура ни учи да се съсредоточаваме върху личната си уникалност, но на по-дълбоко ниво ние почти не съществуваме като индивидуални организми. Мозъците ни са създадени така, че да ни помагат да функционираме като членове на племе. Ние сме част от това племе дори когато сме сами, било то докато слушаме музика (създадена от други хора), гледаме баскетболен мач по телевизията (и собствените ни мускули се свиват, докато играчите тичат и скачат) или подготвяме презентация за заседание по продажбите (очаквайки реакциите на шефа). По-голямата част от енергията ни е посветена на връзката ни с другите.
Ако погледнем отвъд списъка на специфичните симптоми, които съставляват формалните психиатрични диагнози, откриваме, че почти цялото психично страдание включва или проблеми, свързани със създаването на работещи и удовлетворителни връзки, или трудности в регулирането на възбудата (както в случаите, когато постоянно се гневим, изключваме се, превъзбудени сме или сме дезорганизирани). Обикновено е комбинация от двете. Стандартният медицински фокус върху опитите да се открие правилното лекарство, за да се лекува определено „разстройство“, често да ни отвлича от това да се опитаме да схванем как нашите проблеми възпрепятстват функционирането ни като членове на племето ни.
Безопасност и реципрочност
Преди няколко години чух Джеръм Кейган, бележит заслужил професор по детска психология в „Харвард“, да казва на Далай Лама, че за всяка проява на жестокост в този свят има стотици малки прояви на доброта и свързаност. Заключението му беше: „Да сме добронамерени, а не злонамерени вероятно е характеристика, присъща на вида ни.“ Да сме в състояние да се чувстваме в безопасност с други хора вероятно е единственият най-важен аспект на психичното здраве; безопасната свързаност е от основно значение за смислен и удовлетворяващ живот. Безброй изследвания на реагирането при бедствия по цял свят са доказали, че социалната подкрепа е най-силната защита срещу това да се поддадем на стреса и травмата.
Социалната подкрепа не означава просто да се намираме в присъствието на други хора. Основното тук е взаимността: да бъдем истински чути и видени от хората около нас, да усещаме, че някой ни пази в ума и в сърцето си. За да може тялото ни да се успокои, да оздравее и да расте, ни е нужно вътрешно усещане за безопасност. Никой лекар не може да напише рецепта за приятелство и любов: тези способности са сложни и се постигат трудно. Не е нужно да сте били травмирани, за да се чувствате неловко и дори да изпаднете в паника на парти с непознати – но травмата може да превърне целия свят в сборище на извънземни.
Много травмирани хора хронично изпитват чувството, че не са в синхрон с хората около себе си. Някои намират комфорт в групи, където могат да възпроизвеждат преживяното при битка, изнасилване или мъчение с други, които имат подобна история и опитности. Съсредоточаването върху споделената история на травмиране и превръщане в жертва облекчава изгарящото им чувство на изолация, но обикновено с цената на това да отричат индивидуалните си разлики: членовете могат да принадлежат към групата само ако се подчиняват на общия кодекс.
Изолирането в тясно дефинирана група от жертви насърчава възприемането на другите в най-добрия случай като нерелевантни, а в най-лошия – като опасни, което в крайна сметка води само до още по-голямо отчуждение. Бандите, екстремистките политически партии и религиозните култове може да предложат утеха, но рядко подхранват умствената гъвкавост, нужна на човек, за да бъде напълно отворен за това, което животът може да му предложи, и по тази причина не могат да освободят членовете си от травмите им. Добре функциониращите хора са в състояние да приемат индивидуалните разлики и да признават хуманността на другите.
През последните две десетилетия възникна общо осъзнаване, че когато възрастни или деца са твърде плашливи или затворени, за да се чувстват комфортно с други човешки същества, връзката им с други бозайници може да помогне. Кучетата, конете и дори делфините предлагат не толкова сложно другарство, докато осигуряват необходимото усещане за безопасност. Особено кучетата и конете днес се използват широко при някои групи от травмирани пациенти.
Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: Two Lovers, 1888, Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
