„За много хора би могло да се каже, че целият им живот се регулира и контролира, а в крайна сметка и разрушава от отрицателните емоции. В действителност, човек е готов да принесе в жертва всичко друго, но не и своите отрицателни емоции.“
(1878 ~ 1947)
Отрицателните емоции
Болшинството от отрицателните емоции са изкуствени. Те не принадлежат собствено на емоционалния център, а се базират на инстинктивните емоции, които не се съотнасят пряко към тях, т. е. те са трансформират посредством въображението и идентификацията. В това се състои и истинското значение на Теорията на Джеймс - Ланге. Последните твърдят, че всички емоции всъщност са усещания за изменения във вътрешните органи и тъкани. Тези изменения предшествуват усещанията и представляват тяхната причина. Това означава, че външните събития и вътрешните им осъзнавания не предизвикват емоции. Външните събития и вътрешните представи предизвикват вътрешни рефлекси, които предизвикват усещания, а последните се интерпретират като емоции. Положителните емоции, като „любов“, „надежда“, „вяра“, в смисъла, в който обикновено се разбират, тоест като постоянни чувства, са невъзможни за човека в обичайното му състояние на съзнанието. Те изискват висши състояния на съзнанието: вътрешно единство, самосъзнание, постоянно „Аз“ и воля.
Положителните емоции са тези, които не могат да станат отрицателни. Всичките ни приятни емоции: радост, симпатия, привързаност, увереност в себе си, във всеки момент могат да се превърнат в скука, раздразнение, завист, страх. Любовта може да стане ревност или страх от загубата на любимия, или пък гняв и ненавист. Надеждата може да се превърне в бленуване и мечти за невъзможното, вярата - в предразсъдък и безсилно съгласие с удобните безсмислици.
Дори чисто интелектуалната емоция, стремежът към познанието, или естетическата емоция, т. е. чувството за красота и хармония, смесвайки се с идентификацията, се съединяват с отрицателните емоции - тщеславие, егоизъм, самомнение.
Ето защо, ние можем безпогрешно да говорим за изкуствена невъзможност от възникването в нас на положителни емоции. В същото време, ние не притежаваме и отрицателни емоции, които биха могли да съществуват без въображение и идентификация. Разбира се, трудно е да се отрича, че освен най-разнообразните физически страдания, отнасящи се към инстинктивния център, в човека се крият и многообразни умствени страдания, принадлежащи към емоционалния център. В човека има предостатъчно печал, огорчения, страхове и тревоги, които са неизбежно и тясно свързани с болестите, болката, смъртта. Умствените страдания силно се отличават от отрицателните емоции, които се базират на въображението и идентификацията.
Тези емоции представляват ужасяващ феномен. Те заемат в живота ни обширно място. За много хора би могло да се каже, че целият им живот се регулира и контролира, а в крайна сметка и разрушава от отрицателните емоции. Отрицателните емоции не играят никаква положителна роля в нашия живот. Те не ни помагат да се ориентираме, не ни дават никакви знания, не ни направляват по някакъв осмислен начин. Напротив, отрицателните емоции отравят живота ни, превръщат го в тежък товар и много ефективно стоят на пътя на нашето възможно развитие, защото няма нищо по-механично в нашия живот от отрицателните емоции.
Никога няма да ни се удаде механично да контролираме отрицателните емоции. Те са зависими от идентификацията: заедно с разрушаването на идентификацията във всеки отделен случай, изчезват и те. Наистина за странно и фантастично може да бъде считано преклонението на хората пред техните отрицателни емоции. Аз мисля, че за обикновения механичен човек най-трудно се оказва разбирането, че неговите и на другите хора отрицателни емоции, нямат ни най-малка стойност и не съдържат в себе си нищо благородно, прекрасно и силно. В действителност, отрицателните емоции съдържат само слабост, много често истерия, безумие или престъпление. Единственото, което те заслужават, отчитайки тяхната безполезност, изкуственото им пораждане от въображението и идентификацията, е унищожението им, от което ние нищо не губим. В това е единственото убежище на човека, в спасението си от тях.
Ако отрицателните емоции бяха полезни или необходими, ако бяха функция на действително съществуващата част на емоционалния център, то ние не бихме имали и най-малък шанс, поне докато съхраняваме своите отрицателни емоции, да се развием вътрешно. На езика на школата, по повод борбата с отрицателните емоции, се казва следното: „Човек трябва да жертва своите страдания“.
„Какво може да бъде по-леко от такава жертва?“ - ще попитате вие. В действителност, човек е готов да принесе в жертва всичко друго, но не и своите отрицателни емоции. Няма такова наслаждение, няма такава радост, която човек да не би пожертвал по най-малък повод. Но той никога няма да принесе в жертва своето страдание. В известен смисъл в това има някакъв резон. Напълно в духа на владеещите предразсъдъци, човек очаква да получи нещо за жертвоприношението на своите удоволствия. Но той нищо не очаква, жертвайки своите страдания. Човек е преизпълнен с лични идеи за страданието. Той мисли, че страданията са му изпратени от Бога като наказание или вид поучение. Човек дори би се изплашил, научавайки за възможността за така просто избавление от страданията. Тази идея трудно може да бъде възприета, защото съществуват многочислени страдания, от които човек действително не може да се избави, наред с много други, напълно зависими от човешкото въображение. Човек не може и не иска да се избави, например от идеята за несправедливостта и вярата, че е възможно тази несправедливост да бъде унищожена.
В много хора няма нищо друго освен отрицателни емоции. Целият им комплекс от „азове“ е негативен и ако им се отнемат отрицателните емоции, то тези хора просто ще се разпаднат. Какво би се случило без отрицателните емоции с нашия живот? Какво би се случило с това, което ние наричаме изкуство: театъра, драмата, болшинството романи?
Борбата с отрицателните емоции представлява съставна част на подготовката в школата и е свързана пряко с цялата й работа.
Какъв е произходът на отрицателните емоции, след като те са изкуствени, неестествени и безполезни? Тъй като произходът на човека ни е неизвестен, ние не можем да обсъждаме този въпрос. Можем да говорим само за произхода на отрицателните емоции, касаещи нашия живот. Наблюдавайки децата, ние виждаме как ги учат на отрицателни емоции, как децата сами се обучават подражавайки на възрастните и на по-големите деца. Ако от най-ранна възраст, детето живее сред хора без отрицателни емоции, то в него най-вероятно няма да ги има, или ще бъдат толкова малко на брой, че лесно би могло да бъдат преодолени, посредством правилното възпитание. В живота всичко е по-различно и с помощта на всички примери, които детето вижда и чува, с помощта на книгите, киното и т. н., десетгодишното дете вече е запознато с цяла гама от отрицателни емоции. Може да ги възпроизвежда, идентифицира се с тях, подобно на възрастните.
При възрастните, отрицателните емоции се поддържат от постоянното им оправдаване и отразяване с прославяне в литературата и изкуството, също и от личното самооправдание и снизхождение към самите себе си.
В действителност, ние сме много по-силни от отрицателните емоции, отколкото си мислим, особено когато знаем колко опасни са те и колко голяма е необходимостта от борба с тях. Ние, обаче, намираме много смекчаващи вината им обстоятелства и продължаваме да плуваме в морето от снизхождение към самите себе си, към егоизма си. Готови сме да смятаме за виновен всеки друг, но не и самите себе си.
Избрано от: „Психология на човешките еволюционни възможности“, П. Д. Успенски, изд. „Хелиопол“, 1996 г.
Снимка: Успенский Петр Демьянович (1878-1947); ouspenskytoday.org
