„Да преживяваш конфликтите съзнателно, макар и да причинява дистрес, може да е безценно качество. Колкото повече се изправяме пред конфликтите си и търсим собствени решения, толкова повече ще растат вътрешните ни свобода и сила.“
В книгата си „Вътрешните ни конфликти“ (Изд. „Изток-Запад“) специалистът по психоанализа и психология Карен Хорни развива конструктивна теория за неврозата, която „за пръв път ни позволява да се справим и разрешим невротичната безнадеждност... Невротичните конфликти не могат да се разрешат с рационални решения... Но могат да се разрешат чрез промяна в условията вътре в личността, които са ги породили“.
Остротата на невротичните конфликти
Нека започна с това: не е невротично да имаш конфликти. В един или друг момент нашите желания, нашите интереси и убеждения неминуемо влизат в противоречие с тези на хората около нас. И също както тези сблъсъци между нас и средата около нас са чести, така и конфликтите вътре в нас са неразделна част от човешкия живот.
Действията на животните са определени до голяма степен от инстинкти. Размножаването, грижата за малките, търсенето на храна, защитата от опасности са малко или много предопределени и извън съзнателните решения на индивида. В противовес с това, за човешките същества е закон и дори бреме да упражняват избор, да вземат решения. Налага ни се да избираме между желания, които ни теглят в противоположни посоки. Можем например да желаем да сме сами, но също така и компанията на приятел; може да искаме да следваме медицина, но също така и да изучаваме музика. Или пък може да има конфликт между желани-ята и задълженията: например да искаме да сме в компанията на любовник, докато някой друг има нужда от грижите ни. Може да сме разкъсани между копнежа да сме в синхрон с другите и убеждението, че трябва да изразим противно на тях мнение. И най-накрая може да настъпи конфликт между две наши ценности, както когато поемаме опасна длъжност по време на война, но вярваме и в дълга си към семейството.
Видът, параметрите и интензитетът на такива конфликти се определят най-вече от цивилизацията, в която живеем. Ако цивилизацията е стабилна и обвързана с традиции, разнообразието от избори пред нас е ограничено и обхватът на възможните индивидуални конфликти – по-тесен, макар все пак да има достатъчно. Лоялността в една посока може да противоречи на тази в друга; личните желания може да противоречат на задълженията към групата. Но ако цивилизацията е в етап на бърз преход, където съжителстват силно противоречиви ценности и разнопосочни начини на живот, изборите, които човек трябва да прави, са множество и са трудни. Той може да се съобрази с очакванията на общността или да бъде индивидуалистичен дисидент, може да бъде общителен или да живее в уединение, може да почита успеха или да го презира, да вярва в стриктната дисциплина при децата или да им разрешава да растат без много намеса; може да вярва в различни морални стандарти за мъжете и жените или да настоява, че за всички трябва да има равни правила, да смята сексуалните взаимоотношения за израз на човешката интимност или да ги разграничи от израза на привързаност; може да култивира у себе си расова дискриминация или да смята, че човешките ценности са независими от цвета на кожата и формата на носа – и така нататък.
Без съмнение избори като тези трябва често да се правят от хората в нашата цивилизация и бихме очаквали конфликти по тази линия да изплуват често. Но съвсем изненадващо повечето хора не са съзнателни за тях и поради това не ги разрешават с каквото и да е ясно решение. По-често те се носят по течението и се водят от случайността. Не знаят какво точно е мнението им; правят компромиси, без да са наясно, че ги правят; въвлечени са в противоречия, без да се усещат. Тук говоря за нормалния човек, тоест не за средностатистическия или за идеалния, а просто за не-невротичния.
Тогава, значи, има предпоставки за разпознаване на противоречиви проблеми и за вземане на решение. Тези предпоставки са четирикратни. Трябва да сме наясно с това какви са желанията ни и още повече – какви са чувствата ни. Наистина ли харесваме този човек, или просто смятаме, че го харесваме, защото се очаква от нас? Наистина ли сме тъжни, ако родител почине, или просто изпълняваме обичая? Наистина ли искаме да станем адвокат или лекар, или просто ни се струват уважавани и добре платени кариерни пътища? Наистина ли искаме децата ни да са щастливи и самостоятелни, или просто го казваме ей така? Повечето от нас трудно дават отговор на тези прости въпроси; тоест не знаем наистина как се чувстваме и какво искаме.
Тъй като конфликтите често са свързани с убежденията, вярванията и моралните ни ценности, тяхното разпознаване предполага, че сме изградили своя собствена ценностна система. Вярвания, които просто сме възприели отнякъде и не са истинска част от нас, рядко имат нужната сила да доведат до конфликти или да са ръководна сила за решенията ни. Когато сме подложени на нови влияния, тези вярвания лесно се изоставят за сметка на други. Ако просто сме усвоили ценности, уважавани от средата ни, конфликтите, които би трябвало да възникнат, докато отстояваме интереса си, не възникват. Например ако един син никога не е поставял под въпрос мъдростта на тесногръдия си баща, няма да има особен конфликт тогава, когато баща му иска да го вкара в професия, която самият син не желае. Женен мъж, който сe влюбва в друга жена, влиза в конфликт; но когато самият той не е изградил ясни убеждения за стойността на брака, той просто ще поеме по пътя с най-малко съпротивление, вместо да се изправи пред конфликта и да вземе едно или друго решение.
Даже и да разпознаем един конфликт като такъв, трябва да сме склонни и способни да отхвърлим едната или другата възможност. Но рядко имаме капацитет за ясно и съзнателно отхвърляне, тъй като чувствата и вярванията ни са мъгляви и може би тъй като в крайна сметка повечето хора не са достатъчно сигурни и щастливи, за да отхвърлят каквото и да е.
И накрая: вземането на решение предполага готовността и капацитета да поемем отговорност за него. Това включва риска от вземане на грешно решение и готовността да понесем последствията, без да виним другите за тях. Включва чувството, че „Това е мой избор, моя постъпка“ и предполага по-голяма вътрешна сила и независимост от тези, които повечето хора в наши дни притежават.
Докато сме уловени в задушаващата хватка на конфликтите – макар и несъзнавано, – повечето от нас имат склонността да гледат със завист и възхищение на хора, чийто живот сякаш тече гладко и без смущения и подобни турбулентности. Възхищението може да е уместно. Тези хора може да са силните, успели да установят своя собствена ценностна йерархия, или които са възприели известна хармония, тъй като в хода на годините конфликтите и нуждата от решения са загубили своята изтръгваща от корените сила. Но външния облик може да е измамен. Много често поради апатия, конформизъм или опортюнизъм хората, на които завиждаме, са неспособни наистина да се изправят пред конфликт или наистина да го разрешат на базата на собствените си убеждения и поради това единствено са поели или са били понесени от непосредствената си изгода.
Да преживяваш конфликтите съзнателно, макар и да причинява дистрес, може да е безценно качество. Колкото повече се изправяме пред конфликтите си и търсим собствени решения, толкова повече ще растат вътрешните ни свобода и сила. Само когато сме готови да понесем горчилката, ще сме най-близо до това да бъдем капитан на своя кораб. Измамната хармония на вътрешната тъпота е всичко друго, но не и достойна за завист. Тя ни прави слаби и лесна плячка за външни въздействия.
Когато конфликтите се фокусирани около основните проблеми на живота, става още по трудно да се изправим срещу тях и да ги разрешим. Но стига да сме достатъчно жизнени, няма причина принципите ни да не се справят с тази задача. Образованието може много да помогне за това да живеем наясно със себе си и да изградим свои собствени убеждения. Осъзнаването на значението на факторите, участващи в избора, би ни дало идеали, към които да се стремим и по този начин – посока на живота ни.
***
Трудностите, присъщи на разпознаването и разрешаването на един конфликт, винаги нарастват, когато човек е невротичен. Трябва да кажем, че неврозата винаги има степен – и когато говоря за един „невротик“, неминуемо имам предвид „невротичен до някаква степен човек“. При него усещането за собствените чувства и желания е слабо. Често единствените чувства, които съзнателно и ясно се преживяват, са реакциите на страх и гняв след ударите, които той понася върху слабите си места. А дори и тези реакции могат да бъдат потиснати. Подобни автентични идеали, които иначе съществуват, са до такава степен просмукани от компулсивни стандарти, че са лишени от силата си да показват пътя. Под влиянието на тези компулсивни склонности способността за отхвърляне е станала импотентна и капацитетът за поемане на отговорност за самия себе си е загубен.
Невротичните конфликти могат да бъдат относно същите общи проблеми, терзаещи обикновения човек. Но те са толкова по-различни, че повдигат въпроса дали могат да бъдат назовавани по един и същ начин. Вярвам, че могат, но трябва да имаме предвид разликите. Какво тогава характеризира невротичните конфликти?
Разликата между нормалните и невротичните конфликти в основата си е такава, че при нормалния човек несъответствието между противоречивите пориви е по-малко, отколкото при невротика. Изборите, които първият трябва да направи, са между два типа действие, всяко от които е възможно в рамките на една интегрирана личност. Образно казано, конфликтните посоки се разделят на не повече от 90 градуса – в сравнение с невротика, където са на 180.
И при осъзнатостта също става дума за степени. Както Киркегор („Болка за умиране“), е посочил: „Истинският живот е твърде многообразен, за да бъде представен само с абстрактни контрасти като тези между едно напълно несъзнавано и едно напълно съзнавано отчаяние.“ Но можем да кажем следното: нормалният конфликт може да бъде изцяло осъзнат; невротичният конфликт в основните си елементи винаги е несъзнаван. Макар един нормален човек също да може да неосъзнава конфликта си, той може да го различи със сравнително малко помощ, докато основните наклонности при невротичния конфликт са дълбоко потиснати и могат да бъдат изровени само в резултат на преодоляване на огромна съпротива.
Нормалният конфликт се занимава с реалния избор между две възможности, всяка от които човекът намира за наистина желана, или между две убеждения, всяко от които той наистина цени. Затова е възможно за него да постигне осъществимо решение – въпреки че може да му е трудно и да изисква някакъв компромис. Невротичният човек е погълнат от конфликта и няма свободата на избора. Той е тласкан от еднакво убедителни сили в противоположни посоки, без да желае да следва нито една от тях.
Поради това решението в обичайния смисъл на думата е невъзможно. Той е на самотен остров без изход. Конфликтът може да бъде разрешен единствено чрез работа върху замесените невротични наклонности и чрез това – върху промяна на отношенията с другите и със самия себе си, за да може да се отърве от тези наклонности цялостно.
Тези характеристики определят остротата на невротичните конфликти. Те са не само трудни за разпознаване, те не само правят човека безпомощен, но имат и разрушителна сила, от която той с право се страхува. Освен ако не познаваме тези характеристики и не ги имаме предвид, не бихме могли да разберем отчаяните опити за търсене на решение, които невротикът предприема и които съставляват основната част на неврозата.
От: „Вътрешните ни конфликти“, Карен Хорни, изд. „Изток-Запад, 2024 г.
Снимка: Karen Horney 1938; en.m.wikipedia.org
