„Да опазим тялото и ума си от бурята - това е нашата практика. След всяка буря ставаме по-силни, по-стабилни и скоро спираме да се страхуваме от бурите.“
Грижа за гнева
Гневът ни е като малко дете, което плаче за майка си. Когато бебето плаче, майка му го взема нежно на ръце, вслушва се и се взира в него, за да разбере какво не е наред. Любящата, нежна прегръдка сама по себе си успокоява страданието на малкото същество. По същия начин можем да прегърнем гнева си с любов и веднага да изпитаме облекчение. Не е нужно да отхвърляме гнева си. Той е част от нас, която се нуждае от любов и изслушване, също като бебето. След като детето се успокои, майка му може да провери дали има температура или е време да смени пелената му. Когато се почувстваме спокойни и хладнокръвни, можем да се вгледаме в гнева си и ясно да видим условията, допринесли за възникването му.
В книгата „Цветя в градината на медитацията“ са събрани истории за различни дзен учители. Един от тях казва, че ако монахът се разгневи, не бива да задържа този гняв повече от една нощ. Във Виетнам децата казват: „Ядосвай се, тъгувай или се дразни пет минути“. Имаме право да бъдем ядосани или тъжни, но пет минути стигат. Учителят от „Цветя в градината на медитацията“ позволява да бъдем гневни цяла нощ, но на следващата сутрин трябва да сме приключили с това.
Ако практикуваме присъствие в силните си емоции, енергията на любяща доброта и загриженост ще намали гнева и скръбта ни. Зададе ли се буря, знаем, че трябва да се приберем вкъщи и да затворим прозорците и вратите, така че дъждът и вятърът да не нахлуят в дома ни и да го съсипят. Ако няма електричество, палим свещи или газени лампи. Ако е студено, палим огън. Създаваме зона на безопасност вътре, докато навън вилнее буря.
Силната емоция прилича на бурята и също може да нанесе сериозни щети. Трябва да намерим начин да се предпазваме, да си създадем сигурна среда и да изчакаме бурята да отмине. Не можем да седим и да чакаме, поемайки цялата сила. Да опазим тялото и ума си от бурята – това е нашата практика. След всяка буря ставаме по-силни, по-стабилни и скоро спираме да се страхуваме от бурите. Вече не се молим за спокойно небе и тихи води, а за мъдрост и сила да се справим с трудностите в живота.
Няма нужда да чакаме в нас да забушува емоционална буря, за да започнем да практикуваме. Трябва да практикуваме днес и всеки ден – по пет-десет минути. След няколко седмици ще сме усвоили метода на дишането и когато в нас възникне емоционална буря, автоматично ще си припомним практиката.
Практика
Присъствие в гнева
Почувствате ли се гневни, най-добре се въздържайте от каквито и да било думи или действия. Можете да отклоните вниманието си от човека или ситуацията, които поливат семето на гнева у вас. Дайте си време да дойдете на себе си. Практикувайте съзнателно дишане и ходеща медитация на открито, за да успокоите и освежите ума и тялото си. Щом се почувствате по-спокойни и отпуснати, вгледайте се дълбоко в себе си и в човека или ситуацията, които са предизвикали гнева ви. Често, когато имате затруднения с определен човек, се оказва, че той притежава качества, отразяващи ваши собствени слабости, които ви е трудно да приемете. Ако израстваме и се учим да обичаме и приемаме себе си, това естествено се разпространява върху хората около нас.
Когато сме ядосани, особено полезна може да ни бъде ходещата медитация. Опитайте да рецитирате следния стих, докато вървите:
Вдишвам и знам, че гневът е в мен.
Издишвам и знам, че това чувство е неприятно.
След известно време преминете към друг:
Вдишвам и се чувствам спокоен.
Издишвам и съм достатъчно силен,
за да се погрижа за този гняв.
Докато не се успокоите достатъчно, за да погледнете гнева в очите, просто се наслаждавайте на дишането, ходенето и заобикалящата ви красота. След време гневът ще утихне и вие ще се почувствате достатъчно силни, за да го погледнете в очите, да се опитате да разберете причините за него и да започнете да го преобразявате.
Ако практикувате седяща медитация, когато сте ядосани, можете да използвате следната гатха:
Разгневим ли се един на друг най-силно,
трябва само да затворим очи и да се взрем
в бъдещето.
Да си представим след сто години
къде ще бъда аз, къде ще бъдеш ти.
Това е прозрението за преходността. Когато се ядосате на обичан човек, иска ви се да го накажете, за да получите облекчение. Това е естествена наклонност. Но ако затворите очи и визуализирате себе си и своя близък след сто или триста години, ще получите прозрение за преходността. Едно вдишване и едно издишване са достатъчни. Щом отворите очи, ще ви се иска да направите само едно: да разтворите обятия и да прегърнете този човек. Това е единственото, което си струва да направите: да почетете присъствието му на фона на преходността и нетрайността на всички неща. Можем да се гневим само когато не съзнаваме преходността.
Страдаме не защото нещата са нетрайни, страдаме, защото те са нетрайни, а ние не знаем, че са такива. Това е много съществено. Затова е много полезно да упражняваме съзнателно дишане, така че да постигнем прозрение за нетрайността и да го поддържаме живо. Тогава ще знаем какво да правим и какво да не правим, за да бъде животът ни по-приятен. Когато поглеждаме цвете, облак или живо същество, ние се докосваме до природата на нетрайността. Колко важна е тя? Без нея нищо не би могло да съществува. Не се оплаквайте от нетрайността. Ако нещата не бяха преходни, как щеше царевичното зърно да се превърне в зряло растение? Как щеше да порасне детето ви? Нетрайността, преходността е основата на живота. Но макар да живеем в тази реалност ден след ден, ние все пак я отричаме. Когато практикуваме дълбоко вглеждане в нещата, ние откриваме природата на нетрайността и я превръщаме в живо прозрение, което да носим със себе си във всеки миг от живота си.
От: „Щастие. Основни практики за осъзнатост“, Тик Нят Хан, изд. „Кибеа“, 2017 г.
Картина: DALL-E
