„Ние не уважаваме детето, ако винаги очакваме от него да расте, защото то не е възрастен. Всяка крачка срещу архетипното дете е крачка срещу душата, защото детето е едно от лицата на душата, а тя страда, когато пренебрегваме някоя от нейните страни.“
Mother with Children (1909-1910) by Gustav Klimt
~ Детето
В началото на Коледната Меса в Римо-католическата църква хорът пее: „Роди ни се дете.“ Коледа е празнуване на Иисус - детето и бога - който навлиза в човешкия свят. Мотивът за божественото дете е познат в много религии. Той разкрива не само детството на бога, но и божественото в детството. Както митичната майка е в основата на всеки живот, така божественото дете е аспект на всяко преживяване. Юнг, вдъхновен от митологичните легенди за детството на героите, описва детето на душата, архетипното дете, като нещо, което е изоставено, беззащитно, уязвимо и въпреки това божествено силно. Отново откриваме богатството на парадокса - един архетип с две лица, при който силата и слабостта действат едновременно.
Митологията на много култури разказва за специалното дете, изоставено от родителите му и отгледано на пусто място от хора със скромен произход. Всъщност има един аспект от детето, който изцяло е оставен на произвола на съдбата, времето и обстоятелствата, който не е защитен, дори когато го разглеждаме в личен план. Но именно тази беззащитност позволява на детето да стане един нов и силен човек. Собствената ни безпомощност пред живота е както заплаха, така и възможност. В моментите, когато се чувстваме особено уязвими, това дете може да се окаже беззащитно, но също и в състояние да се подготви за една специална роля в живота си.
Някои съвременни теории в психологията виждат „детето в нас“ като олицетворение на изобретателността и спонтанността. Но детето на Юнг е по-сложно. Ние се доближаваме до силата на това дете не като бягаме от неговата уязвимост, а като я утвърждаваме. Има особена сила, свързана със самото непознаване на живота и слабостта на детската фигура. В сънищата децата често се появяват, скитащи се по улиците на града, изоставени, незнаещи къде да отидат и как да получат помощ. Това е състояние на детството на душата. Когато се събудим от подобен сън, изкушаваме се да вземем решение никога вече да не бъдем така изгубени и дезориентирани. Но ако искаме да признаем детето и грижата за него, без да се опитваме да го усъвършенстваме, тогава трябва да оставим място за скитничество, лутане и безпомощност. Те също са част от детето.
В едно свое ранно есе Хилман отбелязва, че ние се отдръпваме от чувството за малоценност на детето и се опитваме да го променим посредством образование, кръщение и израстване. Той се противопоставя на превръщането на израстването във верую. Понякога може би имаме нужда да спрем да растем. Може би имаме нужда да се върнем назад и да се смалим. Растежът, който днес толкова често автоматично бива приеман за цел в психологията и в живота като цяло, може да се превърне в сантиментална ценност, проявяваща снизхождение към инертността и пътуването по повърхността на живота. Ние не уважаваме детето, ако винаги очакваме от него да расте, защото то не е възрастен.
Ежедневно използваме фрази, които представляват деликатни намеци, насочени срещу детето. „Много съм незрял“, ще каже някой самокритично по повод изразяването на някои примитивни чувства. Ако сте в състояние да направите това изявление не като критика към детето, а просто като констатация, тогава то би могло да бъде точно описание на мита, изживяван в момента. Аз съм незрял. Незрелостта е част от моята природа. Но подобно твърдение често означава, че аз се чувствам смутен от това внезапно, нежелано усещане за незрелост. Искам да го надрасна.
Или бихме могли да кажем: „Това е един стар проблем, който произтича от детството ми.“ Отново мислим за детството като за нещо, което трябва да бъде надраснато. То е причината за всички настоящи беди. Само ако беше различно! Но отхвърлянето на детето е друг начин да отхвърлим себе си и със сигурност не е грижа за душата. Онова дете, което вечно присъства в нашите мисли и сънища, може да има много слабости и недостатъци, но такива сме и ние. Ние до голяма степен сме това, което сме, колкото поради нашата сила, толкова и поради провалите и грешките си. Освен това мисълта, че проблемите на възрастния произтичат от детството, поддържа нашата връзка с божественото силно дете и неговата плодотворна малоценност. Помнете, че душата най-лесно се проявява там, където изпитваме най-силно чувство за малоценност.
Понякога чуваме зрели хора на по тридесет-четиридесет години да казват безгрижно: „Все още не знам какъв да стана като порасна.“ Независимо от лекотата с която е произнесено това обикновено изявление, то е изпълнено с чувство за малоценност. Какво ми е! Досега трябваше да съм преуспял. Би трябвало да печеля много пари. Би трябвало да съм намерил своето място. Но въпреки тези желания тук преобладават чувствата на детето, което все още не е готово за успех и за установяване на едно място. Това признание може да бъде един душевен момент. То носи меланхоличния тон, който сигнализира за душата, размишляваща върху своята съдба и своето бъдеще. Това е едно потенциално отваряне на въображението и в него, до известна степен, е силата на детето. Беззащитността и объркването на детето са „Сезам, отвори се“ за бъдещето и за разгръщането на потенциала.
Незнанието на детето също е плодотворно. В евангелието детето Иисус се отделя от своите родители през време на едно пътуване към Ерусалим и те го намират да обсъжда теологични въпроси с равини-те в храма. Дали това е изпълнена с чудеса легенда или начин да ни се напомни за особената интелигентност на детето, така неоформено и въпреки това, както казва Юнг, така мъдро. Никола от Куза, великият теолог на 15-ти век, който написа книга за значението на образованото невежество, казва, че трябва да открием начин да забравим наученото, което ни пречи да възприемем дълбоката истина. Трябва да постигнем незнанието на детето, защото сме били създадени умни. Дзен също препоръчва да не губим ума на начинаещия, нещо толкова важно за непосредствеността на преживяванията.
Това са детски качества, които никога не израстват, които никога не надрастваме. Поради факта, че присъствието на душевното дете с неговото невежество и непохватност генерира подобен дискомфорт, изкушаващо е да отречем детето, да се опитаме да го прикрием или да го принудим да изчезне. Но посредством подобни форми на потискане е по-трудно да се справим с детето. Колкото повече се опитваме да прикрием нашето невежество, толкова повече се откроява то. Колкото повече се опитваме да се държим хладнокръвно и спокойно, толкова по-очевидна е нашата неопитност. Колкото по-възрастни се опитваме да бъдем, толкова по-детински изглеждаме.
Освен това подозирам, че ако можехме да оценим архетипното дете, което чувстваме в себе си, щяхме да бъдем в състояние да имаме по-открито и изпълнено с уважение отношение към истинските деца. Например вечният въпрос за децата е, как би трябвало да ги обучаваме. Политици и просветители обмислят възможността за увеличаване броя на учебните часове през годината, за повече математика и естествени науки, за използване на компютри и други технологии в класната стая, за повече изпити и тестове, повече учителски дипломи и по-малко пари за изкуство. Всички тези реакции се дължат на това, че искаме да направим от децата си чудесни възрастни, но не според концепциите на древните гърци за добродетелност и мъдрост, а водени от идеята да бъдат ефективни части от машината на обществото. Но поради всичко това душата се оказва пренебрегната. Искаме да подготвим егото за борбата за оцеляване, но не забелязваме потребностите на душата.
Латинската дума за образование означава и извеждане. Ние сякаш разбираме това като извеждане от детството, но може би бихме могли да го разглеждаме като извличане на мъдростта и таланта на детството. Както е казал А. С. Нийл, основателят на школата „Самърхил“, можем да вярваме, че детето притежава вродени таланти и способности. Вярваме, че в интелектуално отношение детето е една празна черна дъска, но може би то знае повече, отколкото подозираме. Детската мъдрост е различна от мъдростта на възрастния, но тя има своето място.
Всяка крачка срещу архетипното дете е крачка срещу душата, защото детето е едно от лицата на душата, а тя страда, когато пренебрегваме някоя от нейните страни. Нашето общество трудно открива бурната радост и спонтанността на детството; вместо това харчим огромни суми в електронни центрове за развлечения, които не отговарят на потребността на душата от непосредствени детски удоволствия. САЩ се нарежда на едно от последните места сред останалите нации по грижата за своите деца. Въпреки цялото ни сантиментално застьпничество за децата, ние не полагаме искрени усилия за тях. В нашата страна злоупотребите с децата са широко разпространени и въпреки това те все още са масово прикривани и отричани. Тази трагична ситуация е както симптом, така и причина за неуспеха да оценим архетипното дете. Когато прегърнем детето, бихме могли да застрашим възрастния, който цени информацията повече от чудесата, развлечението - повече от играта и интелигентността - повече от невежеството. Когато наистина се грижим за детето, ще трябва да погледнем открито нашата по-нисша природа - неукротимите си емоции, лудите си желания и широкия обхват на незнанието ни.
В своите мемоари Юнг прави едно забележително изявление за детето. Той казва, че детството „скицира една по-пълна картина на Аза, на целия човек в неговата чиста индивидуалност, отколкото зрелостта.“ Той допълва, че детето ще събуди у възрастния примитивни копнежи за неосъществените желания, изгубени при приспособяването към цивилизацията. Широко разпространените физически злоупотреби и сексуална експлоатация на децата определено са свързани със сложното отношение, което имаме към архетипното дете. Изкушени сме от мита за прогреса така силно, че на социално ниво приемаме, че сме по-интелигентни и развити от нашите предшественици, а на лично ниво - че възрастните са по-интелигентни от децата. Тази еволюционна фантазия има дълбоки корени и засяга много от ценностите ни. Живеем в йерархичен свят, в който се защитаваме от примитивната си природа чрез надменно отношение към по-слабо развитите култури, а от вечното си детство и инфантилност - чрез установяването на степенувано, необходимо издигане на детето до възрастния посредством обучение и технологично усъвършенстване. Това не е истинско посвещаване, оценяващо както предишните форми на съществуване, така и нововъзникналите; това е защита срещу унизителната същност на детето, унижение, което смущава прометеевския копнеж за зрял контрол 'над живота, но е пълно с душа. Ние не се грижим за душата, когато фабрикуваме начини за отричане на малоценните й състояния, сред които се откроява детството. Грижим се за нея, когато признаваме мястото на вечното детство, откривайки, че недостатъците му са добродетелни, а непълноценността - пътят към духовна чувствителност.
Из: „Грижа за душата“, Томас Мур, Изд. „Аратрон“, 1998 г.
Картина: Mother with Children (1909-1910) by Gustav Klimt; chinaoilpaintinggallery
