През 2015 г. американската писателка и лектор Сюзан Кейн основава компанията Quiet Revolution, чиято мисия е посветена на образователни програми и инициативи свързани с децата – интроверти. Настоящата й книга поставя на фокус именно интровертните деца и тийнейджъри, и е насочена най-вече към техните преподаватели и родители.
Тихите. Силата на интровертите в свят, който не млъква
Характерът определя живота ни също тъй радикално, колкото расата или полът. А най-важното в него е къде се намираме на скалата между интровертността и екстравертността, между „севера“ и „юга“ на човешкия темперамент, както се изразява един учен. Нашето място на тази скала опреде- ля какви приятели и партньори си избираме, как завързвам разговор, как се справяме с разногласията и как показваме обичта си. То влияе при избора на професия и успеха ни в нея. От него зависи дали ще обичаме спорта, дали ще сме склонни да изневеряваме, да се учим от грешките си, да издържаме дълго без сън, да залагаме на едро на борсата, да изчакваме търпеливо плодовете на труда си, да бъдем добри водачи, да се питаме „какво ще стане, ако...“. То се отразява на връзките в мозъка ни, на невротрансмитерите, на най-затънтените кътчета на нервната ни система. Днес интровертността и екстравертността са две от най-щателно разработваните теми в личностната психология теми, които будят любопитството на стотици изследователи.
Макар да използват най-новите технологии, за да правят вълнуващите си открития, тези учени са част от една дълга и многопластова традиция. Поети и философи разсъждават по тази тема откак свят светува. Двата типа темперамент присъстват и в Библията, и в трудовете на елински и римски лекари, а някои специалисти по еволюционна психология смятат, че корените им са още по-дълбоки: интроверти и екстраверти има и в животинското царство, от дрозофилите до слънчевите костури и макаците резус. Както при другите взаимнодопълващи се противоположности мъжкото и женското начало, Изтокът и Западът, либерализмът и консерватизмът, човечеството би било неузнаваемо и неизразимо по-бедно, ако в него не присъстваха и двата типа човешки темперамент.
Днес обаче ние допускаме изключително тесен набор от личностни характеристики. Казват ни, че за да си велик, трябва да си смел, а за да си щастлив, трябва да бъдеш общителен. Смятаме се за нация от екстраверти – което означава, че сме загубили представа кои сме в действителност. Различните изследвания дават различни резултати, но като цяло, интровертите са между 1/3 и 1/2 от всички американци – или един на всеки двама-трима от вашите познати. (Като имате предвид, че Съединените щати са сред най-екстравертните нации, цифрата трябва да е поне същата в други краища на света.) Ако сам не сте интроверт, то със сигурност сте родител, колега, съпруг или партньор на човек с такъв темперамент. Ако тази статистика ви изненадва, то е защото толкова много хора се преструват на екстраверти. Прикритите интроверти остават незабелязани на детските площадки, в училищните съблекални и в коридорите на корпоративна Америка.
Някои успяват да заблудят дори себе си, преди някое житейско събитие да речем съкращение, опразнено семейно гнездо или внезапно наследство, което им позволява да прекарват времето си както им се ще да ги разтърси и върне към истинската им природа. Достатъчно е да споменете темата на тази книга сред приятели и познати и ще се изненадате колко много от тях считат себе си за интроверти. Ясно е защо толкова интроверти се крият дори от себе си. Ние живеем с една ценностна система, която аз наричам „екстравертния идеал“ вездесъщата вяра, че съвършеният ни „Аз“ е енергичен човек с лидерски способности, който обича да бъде под светлината на прожектора. Архетипният екстраверт предпочита действията пред разсъжденията, риска пред предпазливостта, сигурността пред съмненията. Обича бързите решения, нищо че могат да бъдат погрешни. Работи добре в екип и обича да се движи в компания. Ще ни се да мислим, че ценим индивидуалността, но твърде често се възхищаваме само от един тип индивиди тези, които обичат „да се смесват с хората“. Да, позволяваме на технологично надарените единаци, които създават компаниите си по гаражите, да имат какъвто си искат характер, но те са изключението, а не правилото, а и нашата толерантност се простира главно до баснословно богатите и до онези, които обещават да станат такива.
Интровертността и нейните братовчедки чувствителността, сериозността и срамежливостта днес се смятат за не твърде желателни качества, някъде между разочарованието и патологията. Интровертите в царството на „екстравертния идеал“ са като жените в един мъжки свят пренебрегвани заради нещо, което е част от самата им същност. Екстравертният темперамент може да е изключително привлекателен, но ние сме го превърнали в потискаща мяра, към която повечето от нас се чувстват длъжни да се придържат.
Този идеал е документиран в множество изследвания, въпреки че те никога не са събирани под общо име. Речовитите хора например са смятани за по-умни, по-красиви, по-интересни и по-желани за приятели. При това е важно не само колко говорим, а и с каква скорост: считаме бързореките за по-компетентни и симпатични от онези, чиято мисъл тече по-бавно. Същата динамика важи за групите изследванията показват, че по-гласовитите минават за по-умни от мълчаливците, въпреки че няма абсолютно никаква връзка между словоохотливостта и наличието на добри идеи. Дори думата „интроверт“ носи клеймо едно неформално изследване на психоложката Лори Хелго показва, че интровертите описват собствената си външност в живи краски („синьозелени очи“, „екзотична“, „високи скули“), но когато ги помолят да опишат типичния интроверт, те рисуват доста постна и непривлекателна картина („тромави“, „в неутрални цветове“, „с проблемна кожа“).
И все пак ние грешим, като прегръщаме тъй безрезервно „екстравертния идеал“. Някои от най-великите ни идеи, творби и изобретения от теорията за еволюцията до слънчогледите на Ван Гог и персоналния компютър са дело на тихи хора на мисълта, които са умеели да се вглеждат във вътрешния си свят и да виждат скритите в него съкровища.
Както пише журналистката в областта на науката Уинифред Галахър: „Тържеството на онзи ум, който се замисля над стимулите, вместо да им откликне припряно, е в дългия списък от интелектуални и творчески постижения. Нито Е=mc2, нито „Изгубеният рай“ са надраскани набързо от някой гуляйджия.“ Дори в не тъй очевидно интровертните области като финансите, политиката и борбата за граждански права някои от най-големите постижения са дело на тихи и скромни хора. Фигури като Елинор Рузвелт, Ал Гор, Уорън Бъфет, Ганди и Роза Паркс са постигнали целите си не въпреки своята интровертност, а тъкмо благодарение на нея.
Много от най-важните институции на съвременния живот са създадени за онези, които обичат груповите проекти и високите нива на стимулация. В детските ни години училищните чинове все по-често са подреждани на гроздове, за да се насърчи обучението по групи, а изследванията показват, че според огромното мнозинство от учителите идеалният ученик е екстраверт. Като възрастни много от нас служат в организации, където от нас се изисква да работим в екип, без преградни стени, под опеката на началници, които ценят преди всичко „междуличностните умения“. От нас се очаква да бъдем безсрамно пробивни. Учените, чиито изследвания получават финансиране, често са самоуверени, дори самонадеяни по характер. Художниците, чиито творби висят в съвременните галерии, позират умело на откриването на изложбите си. Дори издаваните писатели някога приемани за саможивци по природа днес са пресявани, за да е сигурно, че са готови да обикалят популярните предавания.
Ако сте интроверт, вие знаете, че предубежденията срещу „тихите“ могат да ви причинят дълбоко психическо страдание. Като дете сигурно сте чували родителите си да се извиняват за вашата срамежливост. Или пък в училище са се опитвали да ви „изкарат от черупката“ ужасен израз, който не отчита, че някои животни носят убежището си със себе си, също както и някои хора. „В ушите ми още звучат всички коментари от детството – мързелив съм бил, глупав, бил съм бавен и скучен пише един от членовете на мейл лист с име „Подслон за интроверти“. Докато порасна и разбера, че просто съм интровертен, вече бях повярвал, че нещо ми има. Ще ми се да можех да открия това зрънце несигурност и да се отърва от него.“
Дори в зряла възраст може още да изпитвате вина, когато отказвате покана за вечеря заради някоя хубава книга. Възможно е да предпочитате да се храните сами в ресторант, без околните да ви гледат жалостиво. Или чувате, че сте много „отнесени“ фраза, която често се използва срещу тихите, склонни към размишления хора. Разбира се, за тях има и друга дума: мислители.
Юнг твърди, че интровертите са привлечени от вътрешния свят на мисълта и чувството, а екстравертите от външната изява на хората и действията. Смята още, че интровертите търсят преди всичко смисъла, който могат да извлекат от вихъра на събитията, а екстравертите се впускат в него. Интровертите се усамотяват, за да презаредят батериите си; екстравертите смятат, че недостатъчното общуване ги изцежда.
Но какво има да каже съвременната наука? Бързо открих, че не съществува универсална дефиниция за „екстравертен“ и „интровертен“ тип: това не са хомогенни категории като „къдрокос“ или „шестнайсетгодишен“, по отношение на които няма разногласия. Например привържениците на школата на личностната психология, известна като „Голямата петорка“ (според която човешката личност може да бъде сведена до пет основни характеристики), дефинират интровертността не като богат вътрешен живот, а като липса на качества като общителност и пробивност. Съществуват почти толкова дефиниции на двата типа темперамент, колкото и личностни психолози, които прекарват много време в спорове коя е най-вярната. Някои смятат, че идеите на Юнг са остарели; други се кълнат, че само той е напипал истината.
И все пак днешните психолози са на едно мнение по няколко важни въпроса: всички смятат, че интровертите и екстравертите се различават по количеството външни стимули, от които се нуждаят, за да функционират добре. Интровертите се чувстват „точно както трябва“ с по-малко дразнители, например когато пият вино с близък приятел, решават кръстословица или четат. Екстравертите обичат допълнителната тръпка, която получават, когато се срещат с нови хора, спускат се със ски или надуват стереоуредбата. „Хората, другите хора, възбуждат нервната система пише личностният психолог Дейвид Уинтър, обяснявайки защо типичният интроверт би предпочел да прекара ваканцията си с книжка на плажа, вместо в несвършващи празненства на борда на някоя яхта. – Те ни карат да бъдем нащрек, да се страхуваме, да бягаме, да обичаме. Сто души са много по-сериозен дразнител от сто книги или сто зрънца пясък.“
Много психолози също смятат, че интровертите и екстравертите функционират различно. Екстравертите обичайно бързо се заемат със задачите си. Те вземат бързи (понякога прибързани!) решения и нямат нищо против да работят по няколко неща едновременно, нито да поемат рискове. Обичат тръпката на борбата за неща като пари и обществено положение.
Интровертите често работят по-бавно и по-обмислено. Предпочитат да не пилеят силите си в много задачи и понякога умеят страхотно да се съсредоточават. Те са сравнително неподвластни на примамки като богатство и слава. Нашият темперамент формира и начина, по който общуваме. Екстравертите са хората, които вдъхват живот на празненството и шумно се смеят на шегите ви. Често са пробивни, властни и силно се нуждаят от компания. Екстравертите мислят на глас и в движение; предпочитат да говорят, вместо да слушат, рядко се запъват и понякога изтърсват неща, които не са искали да кажат. Не се страхуват от конфликтите, страхуват се от самотата.
За разлика от тях интровертите, дори да притежават умения да общуват и с удоволствие да ходят по празненства или бизнес срещи, не след дълго искат да си бъдат вкъщи по пижама. Слушат повече, отколкото говорят, мислят, преди да се обадят, и често им се струва, че се изразяват по-добре писмено, отколкото в разговор. Като цяло избягват конфликтите. Мнозина изпитват ужас от светските приказки, но обичат задълбочените разговори.
А какво не се отнася до интровертите? Думата „интроверт“ не е синоним на „отшелник“ или „мизантроп“. Интровертите могат да бъдат и такива, но повечето са съвсем дружелюбни. Не всички интроверти са задължително срамежливи. Срамежливостта е страх от социално неодобрение или унижение, докато интровертността е предпочитание към среда, в която няма прекалено много дразнители. Срамежливостта е поначало болезнена, интровертността не. Ако хората бъркат двете понятия, то е защото понякога те частично се припокриват. Някои учени картографират двете тенденции върху пресичащи се оси, като спектърът „интроверт-екстраверт“ е по хоризонтала, а „притеснителен-стабилен“ по вертикала. Според този модел имате четири квадранта на личностни типове: спокойни екстраверти, притеснителни (или импулсивни) екстраверти, спокойни интроверти и притеснителни интроверти. С други думи, можете да бъдете срамежлив екстраверт като Барбра Стрейзънд, която има невероятен характер и сковаваща сценична треска, или несрамежлив интроверт като Бил Гейтс, който принципно предпочита да стои настрана, но не се вълнува кой знае колко от хорското мнение.
Разбира се, можете да сте хем срамежливи, хем интровертни. Много срамежливи хора се обръщат навътре отчасти за да се скрият от публичния живот, който им вдъхва толкова тревожност. А мнозина интроверти са срамежливи отчасти защото все им повтарят, че има нещо нередно в тяхната съзерцателност, и отчасти защото физиологията им ги принуждава да се оттеглят от ситуации с твърде много дразнители.
Из: „Тихите. Силата на интровертите в свят, който не млъква“, Сюзан Кейн, превод Зорница Бадакова, изд. „Изток-Запад“, 2014 г.
Изображение: DALL-E
