„Животът на всеки човек има уникална цел, към която води един-единствен път. По този път човекът прилича на летец, който в мъглива нощ слепешком се опитва да приземи самолета. Само предначертаният път може да го отведе до целта.“
Животът като задача
Ако искаме да помогнем на нашите болни да постигнат възможно най-високото активизиране на своя живот, ако искаме да ги извадим от състоянието на patiens и да ги превърнем в agens (patiens – понасящия; agens – действащия (лат.)), не е достатъчно да предизвикаме у тях преживяването на собственото им съществуване като отговорност пред възможностите за реализация на ценности, но и да им покажем, че задачата, за чието изпълнение са отговорни, е специфична задача. Тази специфика е двояка. Задачата не само е различна за различните хора съобразно уникалността на всеки един от тях, но и се изменя час по час съобразно неповторимостта на всяка една ситуация. Достатъчно е да си спомним онова, което Шелер Нарече „ситуационни ценности“ (и противопостави на „вечните“, валидни винаги и за всички, ценности). Тези ценности сякаш чакат да удари часът им, когато някой човек ще улови неповторимата възможност за тяхната реализация. Ако тази възможност бъде пропусната, тя бива безвъзвратно изгубена и ситуационната ценност завинаги остава нереализирана – човек я е проиграл. Виждаме как моментите на неповторимостта и уникалността като моменти на човешкото съществуване се явяват конститутивни за неговата смисленост. Заслуга на съвременната екзистенциална философия е, че – в противоположност на смътното понятие за живот на някогашната философия на живота схвана човешкото съществуване като конкретно, като „моето собствено“. Едва с това човешкият живот придоби императивност. Ненапразно екзистенциалната философия бива определяна като „апелираща“. В представянето на човешкото съществуване като уникално и неповторимо се съдържа апелът за реализация на неговите уникални и неповторими възможности.
Ако в смисъла на екзистенциалната анализа и в служба на една логотерапия се стремим към възможно най-висока концентрация на живота на пациента, е достатъчно само да му покажем, че животът на всеки човек има уникална цел, към която води един-единствен път. По този път човекът прилича на летец, който в мъглива нощ слепешком се опитва да приземи самолета. Само предначертаният път може да го отведе до целта. Всеки човек има своя уникален и единствен предначертан път, по който може да успее да реализира най-съкровените си възможности.
Но ако пациентът твърди, че не съзира смисъла на своя живот, а уникалните възможности на собственото му съществуване остават скрити за него, можем да отвърнем само, че първата му и най-близка задача се състои именно в това да се добере до истинската си житейска задача и до смисъла на своя живот в неговата уникалност и неповторимост. А що се отнася до вътрешните му възможности, т. е. до въпроса, как в книгата на съществуващото да разчете посоката на дължимото, той не може да направи нищо повече, освен да се придържа към отговора на Гьоте: „Как човек може да опознае самия себе си? Не чрез съзерцание, а чрез действия. Опиташ ли се да изпълниш дълга, вече знаеш какво се крие в теб. Но какъв е твоят дълг? Повелята на деня.“
Има обаче и хора, които, макар да виждат в живота уникална задача и да са решени да реализират конкретните си, неповторими ситуационни ценности, все пак смятат, че се намират в „безизходна“ ситуация. Първото, което трябва да попитаме в такъв случай, с: какво означава „безизходен“? Нали човек не може да предскаже бъдещето си; той никога няма да бъде в състояние да го прави, тъй като знанието му за бъдещето веднага би повлияло на бъдещото му поведение в зависимост от това, дали е склонен да се съпротивлява, или да се примирява. С това обаче той неизбежно ще промени бъдещето, така че първоначално предсказаното ще се окаже опровергано. Докато обаче човек е неспособен да предсказва бъдещето, той не е в състояние да каже дали то ще му донесе възможности за реализация на ценности. Преди време един осъден на доживотна каторга негър бил качен в Марсилия на парахода „Левиатан“ на път за Дяволския остров. В открито море на кораба избухнал пожар. Затворникът, един изключително силен мъж, бил освободен от оковите си и спасил живота на десет души, за което впоследствие бил помилван. Ако на пристанището в Марсилия този човек е бил запитан дали според него по-нататъшният му живот би могъл да има смисъл, той навярно би поклатил глава. Никой човек обаче не може да знае дали трябва да очаква още нещо от живота и дали не го очакват още велики часове.
Затова никой няма право да се позовава на собствената си незначителност, т. е. да омаловажава собствените си възможности. Колкото и един такъв човек да се съмнява в самия себе си, колкото и да се самоизмъчва и самообвинява, с това той в известен смисъл вече е оправдан. Също както в оплакванията относно относителността и субективността на всяко познание (а също и на всяко ценностно схващане) всъщност вече е предпоставена обективността му, така и самоосъждането предполага един идеал за личност, показващ, че въпросният човек е съзрял някаква ценност и значи е част от света на ценностите. В мига, в който е приложил мащаба на един идеал към собствената си личност, той вече не може да бъде напълно лишен от ценност. Защото с това е достигнал едно ниво, което го спасява. С това, че е успял да надхвърли самия себе си, той е проникнал в една духовна сфера и се е превърнал в гражданин на духовен свят, чиито ценности стават и негови. „Ако окото ни не бе слънцеподобно, никога не би съзряло слънцето...“ Същото може да се каже и за обобщаването на съмнението, за съмнението в човечеството като цяло. Казват ни: „Човек е лош“ – сам по себе си и в същността си“. Това обаче не трябва да ни парализира: ако някой твърди, че „в крайна сметка всички хора са егоисти“ и че моментните прояви на алтруизъм всъщност също са проява на егоизъм, тъй като привидният алтруист просто се опитва да се освободи от чувството си на състрадание, ние вече знаем какво да отвърнем: първо, премахването на чувството за състрадание не е цел, а последица и, второ, самата му поява вече предполага истински алтруизъм. Освен това можем да отвърнем, че и за живота на човечеството като цяло важи казаното за живота на отделния човек, а именно че решаващи са върховите моменти – в историята също толкова, колкото и във физическата география. Само съществуването на малцина или дори на този или онзи човек, когото истински обичаме, би могло да оправдае човечеството като цяло. А ако някой настоява, че с вечните човешки идеали навсякъде и винаги се е злоупотребявало и са били превръщани в средство за постигане на политически, комерсиални, еротични и други цели или са били използвани в служба на нечия лична суета, можем да отвърнем, че всичко това доказва само всеобщата задължителност и непреходна власт на тези идеали, защото фактът, че за да е ефективно, нещо трябва да бъде облечено в морални одежди, в крайна сметка доказва единствено, че самата моралност е ефективна и действена, т. е. способна да въздейства върху човека посредством собствената му моралност.
Следователно винаги има задача, която човек трябва да изпълни в живота си и тя никога не е принципно неизпълнима. Затова и екзистенциалната анализа в общи линии се стреми да пробуди човека за отговорността му за стоящата пред него житейска задача; колкото повече един човек вижда в живота си задача, толкова по-смислен му изглежда собственият му живот. Докато неосъзналият житейската си отговорност възприема живота като случайност, екзистенциалната анализа учи да виждаме в живота задача. Трябва обаче да отбележим следното: има хора, които правят една крачка повече и един вид живеят в друго измерение. За тях задачата с, така да се каже, нещо преходно. Те същевременно усещат и инстанцията, която им поставя задачата, преживяват тази задача като заръка. Тогава зад живота прозира трансценденталният поръчител. Това по наше мнение е една от най-съществените черти на homo religiosus като човек, за когото заедно със съзнанието за житейското призвание и отговорност е дадено и съзнанието за призоваващия и отговорността пред поръчителя.
От екзистенциалноаналитична гледна точка една всеобща житейска задача неизбежно трябва да ни се стори невъзможна. От тази гледна точка въпросът за житейска-„та“ задача, за смисъл-„а“ на живота е безсмислен. Той напомня въпроса на един репортер, интервюиращ световния шампион по шахмат: „Кажете, уважаеми гросмайсторе, кой е най-добрият шахматен ход?“ Този въпрос също толкова малко подлежи на обобщение и може да получи отговор единствено с оглед на конкретна ситуация (и личност). Ако изобщо е погледнал сериозно на въпроса, нашият шампион по шахмат трябва да е отвърнал нещо от рода на: „Шахматистът трябва да се стреми да прави най-добрите ходове с оглед на онова, което може, и на онова, което му позволява противникът.“ Тук трябва дебело да подчертаем две неща: първо, „онова, което може“ – има се предвид, че трябва да се съобразяваме с вътрешното „положение“, с онова, което обикновено се нарича „предразположение“, и, второ, въпросният шахматист може да се „опитва“ най-много да направи най-подходящия за конкретната игрова ситуация, т. е. за дадено разположение на фигурите, ход. Защото ако още от самото начало е решен да направи най-добрия ход изобщо, по-добре да си спести очакващите го разочарование и самообвинения и да се предаде. По същия начин стои въпросът с човека, изправен пред въпроса за смисъла на своя живот, който въпрос – ако изобщо искаме да има смисъл – също трябва да бъде поставен с оглед на конкретна ситуация, както и с оглед на конкретната личност. Би било погрешно и патогенно, ако този човек реши да прави най-доброто, вместо просто да се „опитва“ да го стори. Той наистина трябва да се стреми към най-доброто, иначе не би излязло нищо добро, но трябва и да може да се откаже от нещо повече от асимптотното приближаване към своята цел.
Ако се опитаме да направим равносметка на всичко казано досега по въпроса за смисъла на живота, стигаме до радикална критика на въпроса като такъв. Въпросът за смисъла на живота е безсмислен, защото е поставен неправилно, когато се отнася до някакъв „неясен“ живот изобщо, а не до „моето собствено“ съществуване. Ако се върнем към изначалната структура на преживяването на света, трябва да извършим един коперникански преврат във въпроса за смисъла на живота: самият живот е, който поставя въпроси пред човека. Последният трябва не толкова да пита, колкото да отговаря, той е отговорен пред живота.
Отговорите, които човекът дава обаче, може да са само конкретни отговори на конкретни „житейски въпроси“. Отговор на тези въпроси се дава в отговорността на човешкото съществуване, в самата си екзистенция човек отговаря на собствените си въпроси.
От: „Лекарят и душата“, Виктор Франкъл, изд. „Леге Артист“, 2001 г.
Снимка: ieet.org
