„Травмираните хора изпитват хронично усещане за несигурност в телата си: миналото живее под формата на глождещ ги вътрешен дискомфорт.“
Действеност: да държиш живота си в ръце
„Действеност“ е техническият термин за чувството да ръководиш живота си: да знаеш къде си, че имаш думата по отношение на това, което ти се случва, че имаш способността да влияеш върху обстоятелствата. Ветераните от войната, които пробиваха с юмруци гипсокартонените стени на Клиниката за ветерани, се опитваха да утвърдят своята действеност – да накарат нещо да се случи. Но накрая се чувстваха дори още по-малко способни да контролират живота си и много от тези някога самоуверени мъже бяха хванати в капана на затворен кръг от френетична активност и неподвижност.
Действеността започва с нещо, което учените наричат интероцепция – осъзнаването на нашите фини сетивни, телесни усещания: колкото по-добро е осъзнаването, толкова по-големи са възможностите ни да контролираме живота си. Да знаем какво чувстваме, е първата стъпка към това да знаем защо се чувстваме по този начин. Ако осъзнаваме непрестанните промени във вътрешната и външната ни среда, можем да се мобилизираме да се справим с тях. Но няма как да направим това, освен ако наблюдателната ни кула, МПФК, не се научи да наблюдава какво става вътре в нас. Точно затова практикуването на осъзнатост, подсилващо МПФК, е крайъгълният камък на възстановяването след травма.
След като гледах чудесния филм „Маршът на императорите“ (Документален филм за императорските пингвини на Люк Жаке от 2005 г.), открих, че се замислям за някои от пациентите си. Пингвините са стоически, мили същества, и е тъжно да научим как от незапомнени времена са се тътрили по 110 км от морето към вътрешността на сушата, понасяли са невероятни трудности, за да стигнат до местата, където се размножават, губили са безчет жизнеспособни яйца, изтървайки ги на леда, и после, почти примрели от глад, са се затътряли обратно до океана. Ако пингвините имаха нашите фронтални лобове, щяха да използват малките си плавници, за да си построят иглута, да изобретят по-добро разделение на труда и да реорганизират набавянето на храна. Много от пациентите ми са преживели травмите си с помощта на огромен кураж и упоритост, само за да продължат да се забъркват в същия вид неприятности отново и отново. Травмата е изключила вътрешния им компас и им е ограбила въображението, което им е нужно, за да създадат нещо по-добро.
Неврологията на самоосъзнаването и действеността валидират видовете соматични терапии, които са разработили приятелите ми Питър Левин и Пат Огдън. Ще обсъдим тези и други сензомоторни подходи в по-големи подробности , но всъщност целта им е тройна:
• да извлекат сетивната информация, която е блокирана и замразена от травмата;
• да помогнат на пациентите да приемат (а не да потискат) енергиите, освободени от тази вътрешна опитност;
• да довършат самозащитните физически действия, осуетени, докато са били хванати в капан, обездвижени или замръзнали от ужас.
Усещането в стомаха ни подсказва кое е безопасно, животоспасяващо или застрашително, дори и да не можем да опишем точно защо се чувстваме по определен начин. Чувствителната ни вътрешност постоянно ни изпраща фини сигнали за нуждите на организма ни. Усещането в стомаха ни също така ни помага да преценим какво се случва около нас. Предупреждава ни, че мъжът, който се приближава, е плашещ, но също така ни казва и че стаята със западно изложение, заобиколена от лилиуми, ни вдъхва усещане за безметежност. Ако сте в комфортна връзка с вътрешните си усещания – ако можете да им се доверите да ви дадат точна информация, – ще се чувствате господари на тялото си, на чувствата си и на самите себе си.
Травмираните хора обаче изпитват хронично усещане за несигурност в телата си: миналото живее под формата на глождещ ги вътрешен дискомфорт. Телата им непрекъснато са бомбардирани от вътрешни предупредителни сигнали. В опит да контролират тези процеси, те често стават експерти в игнорирането на вътрешните си усещания и в заглушаването на осъзнаването на разиграващото се вътре в тях. Научават се да се крият от себе си.
Колкото повече хората се опитват да изтласкат и да игнорират вътрешните предупредителни знаци, толкова по-вероятно е те да ги превземат и да ги накарат да се почувстват смутени, объркани и засрамени. Хората, които не могат да отчетат по спокоен начин какво се случва в тях, стават уязвими да реагират на всяка промяна, доловена от сетивата им, или чрез изключване, или чрез изпадане в паника – те започват да се страхуват от самия страх.
Днес вече знаем, че паническите симптоми се поддържат предимно защото индивидът развива страх от телесните усещания, които се асоциират с паническите атаки. Атаката може да бъде отключена от нещо, което човекът знае, че го дразни, но страхът от усещанията ги кара да ескалират до алармен сигнал, обхващащ цялото тяло. „Замръзнал от ужас“ и „вкочанен от страх“ (колапс и сковаване) описват точно какво е усещането от ужаса и травмата. Те са вътрешната му основа. Преживяването на страх идва от примитивните реакции спрямо заплаха, когато бягството по някакви причини е невъзможно. Животът на хората ще бъде заложник на страха, докато това вътрешно преживяване не се промени.
Цената на игнорирането или изкривяването на посланията на тялото е да не можете да усетите кое е наистина опасно или вредно за вас и – също толкова лошо – кое е безопасно и добро за вас. Саморегулацията зависи от това да сте в приятелски отношения с тялото си. В противен случай трябва да разчитате на външна регулация – с помощта на лекарства, опиати като алкохол, постоянно търсене на одобрение или компулсивно подчинение на желанията на другите.
Много от пациентите ми реагират на стреса не като го забелязват и го наричат с името му, а като развиват мигренозни главоболия или астматични пристъпи.
Санди, домашна медицинска сестра на средна възраст, ми каза, че се е чувствала ужасена и самотна като дете, невидима за родителите си алкохолици. Тя се справила с това, като започнала да се държи почтително към всеки, от когото зависела (включително към мен, нейния терапевт). Всеки път, когато съпругът й направеше груба забележка, тя получаваше астматичен пристъп. Докато забележеше, че не може да диша, вече беше твърде късно, за да може инхалаторът да подейства, и трябваше да я откарат в спешния кабинет.
Потискането на вътрешните ни викове за помощ не спира стресовите ни хормони да мобилизират тялото. Въпреки че Санди се беше научила да потиска проблемите във връзката си и да блокира физическите си стресови сигнали, те се проявяваха чрез симптоми, които изискваха вниманието й. При нея терапията беше съсредоточена върху това да идентифицира връзката между физическите си усещания и емоциите си. Окуражих я също да се запише на курс по кикбокс. В трите години, докато беше моя пациентка, тя нито веднъж не посети спешния кабинет.
Соматичните симптоми, за които не може да се открие никаква физическа причина, са в изобилие у травмираните деца и възрастни. Те може да включват хронични болки в гърба и тила, фибромиалгия, мигрени, храносмилателни проблеми, спастичен колит/синдром на раздразненото дебело черво, хронична умора и някои форми на астма. Травмираните деца боледуват 50 пъти по-често от астма, отколкото нетравмираните. Изследванията показват, че много деца и възрастни с фатални пристъпи на астма не са осъзнавали, че имат проблем с дишането, преди пристъпите.
Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, превод Детелина Иванова, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Снимка: Изд. „Изток-Запад“
