„За това, дали един живот е имал смисъл или не, се съди по върховите му моменти и дори един-единствен миг може да придаде смисъл на целия живот.“
Три категории ценности
Често се налага и да направим видимо царството на ценностите в цялата му пълнота, защото човек не бива да спира, така да се каже, при някоя група ценности, при тяхното осъществяване, а трябва да е достатъчно „мобилен“, за да премине към някоя друга група ценности, ако в даден момент само те могат да бъдат осъществени. В тази връзка животът изисква от човека изключителна гъвкавост, гъвкаво приспособяване към шансовете, които му се предлагат.
Често се случва някой от пациентите ни да твърди, че животът му нямал смисъл, тъй като онова, с което се занимава, било лишено от по-висша ценност. Ние трябва преди всичко да му обърнем внимание на това, че е без значение къде се намира човек на професионалната стълбица и какво работи; от значение е единствено как работи, дали достойно заема отреденото му място. Важно е значи не колко широк е радиусът му на действие, а дали изпълнява кръга от стоящи пред него задачи. Някой обикновен човек, който действително е изпълнил поставените му от семейството и професията задачи, въпреки „незначителния“ си живот е „по-голям“ и стои по-високо от някой „голям“ държавник, в чиято власт е с един подпис да реши съдбата на милиони хора, но който взема решенията си безсъвестно.
Освен ценностите обаче, които се реализират чрез творчество в най-общия смисъл на думата и които бихме могли да наречем „творчески“ ценности, има и такива, които се реализират в преживяването, „ценности на преживяването“. Тези ценности се реализират при възприемането на света, напр. в отдадеността на красотата на природата или изкуството. Не бива да се подценява смисловата пълнота, която те могат да придадат на човешкия живот. А ако някой се съмнява, че актуалният смисъл на определен момент от човешкото съществуване може да бъде осъществен в непосредственото преживяване, т. е. отвъд всяко действие, отвъд всяка активна реализация на ценности, нека извърши следния мисловен експеримент: нека си представи, че един музикален човек седи в концертната зала, а в ушите му звучат най-вълнуващите тактове от любимата му симфония, така че той изпитва само онази тръпка, която спохожда човека пред лицето на най-чистата красота. Нека сега си представи, че в този момент питат въпросния човек дали животът му има смисъл; най-вероятно той ще отвърне, че си заслужава да се живее дори само заради подобни прекрасни мигове. Защото дори да става дума за един-единствен миг, по величината на един миг може да се измери тази на цял един живот: височината на една планинска верига се измерва по надморската височина не на някоя от нейните долини, а на най-високия ѝ връх. Също и за това, дали един живот е имал смисъл или не, се съди по върховите му моменти и дори един-единствен миг може да придаде смисъл на целия живот. Да попитаме някой човек, който по време на излет става свидетел на алпийското сияние и дотолкова е завладян от великолепието на природата, че просто го побиват тръпки – да го попитаме дали след подобно преживяване животът може някога да му се стори напълно лишен от смисъл.
Според нас обаче има още една, трета, категория възможни ценности. Защото животът може да бъде изпълнен със смисъл дори тогава, когато не е нито творчески плодотворен, нито богат на преживявания. Има още една основна група ценности, чиято реализация се състои в това, как човек се приспособява към някое житейско ограничение. Именно в отношението му към това стесняване на възможностите му се разкрива едно ново царство от ценности, които с положителност спадат към най-висшите. В този смисъл дори някой привидно беден – всъщност беден единствено на творчески ценности и ценности на преживяването – живот предлага един последен, но в действителност най-голям шанс за реализация на ценности. Тези ценности ще наречем ценности на приспособяването. Защото в случая става дума за това, как човек се приспособява към една неотменима съдба. Следователно възможността за реализиране на подобни ценности е налице тогава, когато човек е изправен пред една съдба, по отношение на която не може да стори нищо друго, освен да я приеме, да я понася; как я понася, как, така да се каже, носи кръста си – ето за това става дума в случая. Става дума за качества като храброст в страданието и доблест в поражението. Включвайки обаче ценностите на приспособяването към сферата на възможните ценностни категории, се оказва, че човешкото съществуване всъщност никога не може да стане напълно безсмислено: животът на човека запазва своя смисъл чак до „in ultimis“ (до края) – и значи до сетния му дъх. Докато е в съзнание, той е отговорен по отношение на ценностите дори ако са ценности на приспособяването. До последния миг на своя живот той трябва да реализира ценности. Колкото и ограничени да са възможностите за това, той винаги може да реализира ценности на приспособяването. Това е доказателство и за валидността на положението, от което изходихме: да си човек означава да съзнаваш и да си отговорен.
Час по час животът ни предлага възможност за ориентация ту към седна, ту към друга група ценности. Веднъж той изисква от нас да реализираме творчески ценности, друг път – да се обърнем към категорията на ценностите на преживяването. Понякога трябва, така да се каже, да обогатим света посредством нашата дейност, друг път – да обогатим себе си посредством преживяването. Понякога изискванията на деня могат да бъдат изпълнени чрез действия, друг път – чрез отдаването ни на някоя възможност за преживяване. Така че човек може да „дължи“ дори радост. В този смисъл един човек, който седи в трамвая, а пред очите му се разкрива прекрасен залез или до обонянието му достига уханието на цъфтящите акации, без той да улови мига и да се потопи във възможното преживяване, като вместо това продължава да чете вестника си – в такъв момент в известен смисъл той може да бъде наречен „безотговорен“.
Илюстрация на една почти драматична реализация, на последователна реализация на трите вида ценностни категории ни предлага животът на един болен, последните страници от биографията на който могат да бъдат резюмирани по следния начин. Става дума за сравнително млад мъж, който лежеше в болница заради оперативно нелечим тумор в горната част на гръбначния мозък. Частичната парализа отдавна бе сложила точка на професионалния му живот и с това му бе отнесла възможността за реализация на творчески ценности. Дори и в това състояние обаче за него оставаше открито царството на ценностите на преживяването. Той се развличаше, като водеше интересни разговори с останалите пациенти (като същевременно ги забавляваше и им вдъхваше кураж и утеха), четеше хубави книги, но най-вече слушаше музика по радиото. Докато един ден състоянието му се влоши дотолкова, че той не можеше да търпи слушалките, а парализираните му ръце не бяха в състояние да държат книга. Настъпи вторият обрат в неговия живот. След като веднъж вече бе променил нагласата си от творческите ценности към ценностите на преживяването, сега той бе принуден да се обърне към ценностите на приспособяването. Защото нима можем да дадем друго тълкуване на факта, че той се превърна в съветник и пример за подражание за останалите пациенти – толкова храбро понасяше съдбата си? В деня на своята смърт – която бе предусетил – той узна, че дежурният лекар е инструктиран своевременно да му постави морфинова инжекция. Какво, мислите, направи нашият болен? По време на следобедната визитация помоли инжекцията да му бъде поставена още вечерта, за да не се налага лекарят да бъде буден заради него през нощта.
Избрано от: „Лекарят и душата“, Виктор Франкъл, Изд. „Леге Артис“, 2001 г.
Снимка: Виктор Франкъл (1905-1997), en.wikipedia.org
