„Злите хора мразят светлината, защото тя разкрива същността им пред самите тях. Те ненавиждат доброто, защото то разобличава тяхната злонамереност; те мразят любовта, защото тя показва техния мързел.“
Злото
След като стигнахме до заключението, че мързелът е първороден грях и под формата на нашите болни половинки той може да бъде дори въплъщение на дявола, необходимо е да завършим картината, като направим някои бележки относно природата на злото. Въпросът за злото е може би най-сложният теологически проблем. И тук, както и при много други „религиозни“ въпроси, психологията, с малки изключения, е действала така, сякаш злото не съществува. Потенциално обаче психологията има с какво да допринесе за разглеждането на тази материя. Аз се надявам, че отчасти ще помогна за изясняването на проблемите в една следваща книга. Но сега, след като този въпрос е само периферен за темата, която тук обсъждаме, аз ще се огранича, като само накратко разясня четири от своите заключения, до които стигнах, изучавайки природата на злото.
Първо, аз заключих, че злото е реално. То не е плод на примитивното религиозно въображение, което прави неудачни опити да обясни непознатото. Наистина съществуват хора и институции, създадени от хора, които ненавиждат доброто и са готови да го разрушават винаги, когато това е по силите им. Те вършат това не от съзнателна злонамереност, а сляпо, без да разбират своята зла същност - по-скоро те се опитват да избягнат осъзнаването й. Според описанията на дявола в религиозната литература те мразят светлината и инстинктивно са готови да направят всичко, за да я угасят. Те биха разрушили светлината в собствените си деца и във всички други същества, които са им подвластни.
Злите хора мразят светлината, защото тя разкрива същността им пред самите тях. Те ненавиждат доброто, защото то разобличава тяхната злонамереност; те мразят любовта, защото тя показва техния мързел. Те биха унищожили светлината, доброто и любовта, за да избягнат страданието от самоопознаването.
Второто ми заключение тогава е, че злото е мързел, стигнал връхната си точка, своя краен предел. Според моето определение любовта е антитеза на леността. Обикновеният мързел е пасивен отказ от любовта. Някои нормално лениви хора няма да си мръднат дори и пръста, за да разширят границите си, освен ако не бъдат принудени. Тяхното съществуване е демонстрация на нелюбов, но това още не значи, че те са зли. Истински злите хора, от друга страна, по-скоро активно, отколкото пасивно избягват собственото си разширяване. Те биха направили всичко, което е по силите им, за да запазят своя мързел, целостта на болните си половинки. И по този начин, вместо да подхранват другите, те ги довеждат до разрушение. При необходимост те дори ще убият, за да избягнат болката от своето духовно израстване. Ако целостта на болната им половинка е застрашена по някакъв начин от духовното здраве на хората около тях, те ще направят всичко възможно и ще използват всякакви средства, за да намалят и унищожат духовното около себе си. В такъв случай аз определям злото като прилагане на политическа сила - това е налагането на собствената воля на другите, открито или скрито, с цел да бъде избягнато разширението на нечии граници, водещо до духовно развитие. Обикновеният мързел е нелюбов, злото е антилюбов.
Третото ми заключение е, че съществуването на злото е неизбежно, поне на този етап от човешкото развитие. Като се имат предвид силата на ентропията и свободната воля на хората, неизбежно е у едни мързелът да е добре съхранен, а у други напълно да липсва. След като ентропията от една страна и от друга еволюционният поток на любовта са две противоположни сили, съвсем естествено е те да са в състояние на относителен баланс у повечето хора. Но има представители и на двете крайности и докато едните проявяват почти чиста любов, другите носят в себе си ентропията, т.е. злото. И тъй като силите са противоположни, неизбежна е и враждата между „полюсите“. Естествено е злото да мрази доброто и обратното.
Последното заключение, до което стигнах е, че, докато ентропията е изключително могъща сила, то в своята най-висша форма - човешкото зло - тя е учудващо неефективна като обществена сила. Аз самият съм бил свидетел на това как злото нарочно атакува и успешно разрушава душевността и съзнанието на много деца. Но това има и обратен ефект в пъстрата картина на човешката еволюция. Всяка душа, която злото покварява - а такива има много - служи за спасението на другите. Неволно злото е като фар, който предупреждава за коварни плитчини. Повечето от нас са изпитвали инстинктивен ужас при съприкосновение с него. Когато усетим близостта му, ние самите ставаме по-бдителни. Осъзнаването на злото е сигнал, че трябва да се пречистим. Христос например беше разпънат на кръста от злото, но така ние успяхме да го зърнем отдалече. Нашето лично участие в битката срещу злото в света е един от пътищата, по които израстваме.
От: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“, 1993 г.
Снимка: M. Scott Peck (1936-2005)
