„Децата са програмирани да бъдат изцяло лоялни към хората, които се грижат за тях, дори и въпросните хора да ги тормозят.“
За неизказаните травми в детството, които ни осакатяват емоционално и телесно като възрастни, споделено от психиатъра Бесел ван дер Колк в книгата му „Тялото помни” (Изд. „Изток-Запад“).
(The Dead Mother and Her Child 1(901) by Edvard Munch)
Да мразиш дома си
Децата не могат да избират родителите си, нито пък могат да разберат, че родителите им може просто да са твърде депресирани, ядосани или отнесени, за да са на разположение, или че поведението на родителите им може да няма нищо общо с тях. Децата нямат друг избор, освен да се организират, за да оцелеят в семействата, които имат. За разлика от възрастните, те нямат институции, към които да се обърнат за помощ – родителите им са институциите. Не могат да наемат апартамент или да отидат да живеят с някой друг: самото им оцеляване зависи от хората, които се грижат за тях.
Децата усещат – дори и да не са открито заплашвани, – че ако кажат на учителите си, че са бити или тормозени, ще бъдат наказани. Те съсредоточават енергията си върху това да не мислят за случилото се и да не усещат останалите в телата им ужас и паника. Тъй като не могат да понесат знанието за преживяното, те също така не могат да разберат, че гневът, ужасът или колапсът им имат нещо общо със случилото се. Те не говорят, а действат и се справят с чувствата си чрез гняв, изключване, подчинение или непокорство.
Децата също така са програмирани да бъдат изцяло лоялни към хората, които се грижат за тях, дори и въпросните хора да ги тормозят. Ужасът подсилва нуждата от привързаност дори и ако източникът на успокоение е също източник на ужаса. Никога не съм срещал дете под десетгодишна възраст, което да е било тормозено у дома (с доказателства като счупени кости или изгорена кожа) и което, ако има тази възможност, да не предпочете да остане със семейството си, вместо да го преместят в приемен дом. Разбира се, привързването към мъчителя не е типично само за детството. Заложници са плащали гаранцията на похитителите си, изразявали са желание да се оженят за тях или са имали сексуални отношения с тях; жертвите на домашно насилие често прикриват мъчителите си. Съдиите често споделят с мен колко унизени се чувстват, когато се опитват да защитят жертви на домашно насилие, издавайки ограничителни заповеди, само за да открият, че много от тях тайно позволяват на партньорите си да се върнат обратно.
На Мерилин ѝ отне много време, преди да бъде в състояние да говори за тормоза: не беше готова да наруши лоялността към семейството си – дълбоко в себе си тя чувстваше, че все още се нуждае от него, за да я защити от страховете ѝ. Цената на лоялността е непоносимото чувство на самота, отчаяние и неизбежният гняв на безпомощността. Гневът, който няма къде да се излее, се пренасочва към себе си под формата на депресия, себеомраза и саморазрушителни действия. Един от моите пациенти ми каза: „Това е все едно да мразиш дома си, кухнята си, тенджерите и тиганите, леглото, столовете, масата, килимите.“ Никъде не си в безопасност – най-малко пък в собственото си тяло.
Да се научиш да имаш доверие е огромно предизвикателство. Една от другите ми пациентки, учителка, чийто дядо я изнасилвал многократно, преди да навърши шест години, ми изпрати следния имейл: „Започнах да мисля за опасността да ти разкажа всичко, докато пътувах към къщи след терапията, и тогава, докато се включвах към шосе 124, осъзнах, че съм нарушила правилото да не се привързвам – към теб и към учениците си.“
При следващата ни среща ми каза, че е била изнасилена и от инструктора на лабораторията в колежа си. Попитах я дали е потърсила помощ и дали е подала оплакване срещу него. „Не можех да се накарам да пресека шосето към клиниката – отговори тя. – Отчаяно се нуждаех от помощ, но докато стоях там, изпитах много дълбоко чувство, че така само ще бъда наранена още повече. И това може би беше вярно. Разбира се, трябваше да скрия случилото се от родителите ми – и от всички останали.“ След като ѝ казах, че съм загрижен за това какво се случва с нея, тя ми написа друг имейл: „Опитвам се да си напомням, че не съм направила нищо, за да заслужа подобно отношение. Не мисля, че някой някога ме е гледал така и е казвал, че се тревожи за мен, и съм се вкопчила в това като в съкровище: в идеята, че струвам достатъчно, че за мен се тревожи някой, когото уважавам и който разбира колко дълбоко страдам в момента.“
За да знаем кои сме – да имаме идентичност, – ние трябва да знаем (или поне да имаме чувството, че знаем) какво е и какво е било „реално“. Трябва да наблюдаваме какво виждаме около себе си, и да му поставяме точните етикети; трябва също така и да сме способни да се доверим на спомените си и да можем да ги различаваме от въображението си. Загубата на способността да правим тези разлики е един от знаците за това, което психоаналитикът Уилям Нидерланд нарича „убийство на душата“. Изтриването на осъзнатостта и култивирането на отрицание често са от основно значение за оцеляването, но цената е, че човек губи представа кой е, какво чувства и на какво и кого може да вярва.
От: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: The Dead Mother and Her Child 1(901) by Edvard Munch; unsplash
