„Всички, които мислят, че имат точни доказателства в полза на току-що отречените твърдения, се заблуждават в едно: Нещата, които смятат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости.“ ~ Торвалд ДЕТЛЕФСЕН
~ Проекцията на вината
Поради своята важност, този проблем не може да остане незабелязан. Човечеството е свикнало да търси във външния свят извинения за всичко, което не бива да се случва. Списъкът на виновниците, върху които отделният индивид прехвърля отговорността за собствената си съдба, варира от членове на семейството до правителството, от характерни за времето обстоятелства до организацията на обществото. Тази проекция на вината се издига дори до статута на научни дисциплини, които под името психология и социология санкционират колективната заблуда.
Всички говорят за това, как факторите на обкръжаващата среда влияят върху човека и го формират. Психоанализата търси причините за невротичните заболявания в детството, в начина на възпитание и травматичните отношения родители - деца. Няма да мине много време и психотерапията официално ще възприеме регресивните методи и изведнъж ще започне да се смята, че причините могат да се открият в преживявания преди раждането.
Колкото и различни да са методите на лечение и теориите, те всички имат един общ елемент. Търсят във външния свят причините за дадена ситуация или заболяване. Ако някой седне да ни разказва съдбата си, той за всяка ситуация ще назове хората или обстоятелствата, които смята, че са я предизвикали.
В епоха, в която сме залети от социологически теории, е много трудно да се отървем от приказката за влиянието на обкръжаващата среда върху формирането на човека. Защото всяка теория, която разрешава проекция на вината, винаги печели на своя страна абсолютното мнозинство.
Онова, което езотериката предлага по темата, е далеч по-неатрактивно и по-малко практично, но пък за сметка на това показва на отделния човек, как действително може да промени съдбата си. Показва му пътя, по който да се отърве от болестите, и му дава онова, което другите само му обещават.
Няма околни влияния, които формират човека. Не възпитанието изгражда бъдещия човек. Няма виновници за съдбата на отделния индивид. Няма вируси или бактерии, които предизвикват болести. Всички, които мислят, че имат точни доказателства в полза на току-що отречените твърдения, се заблуждават в едно: Нещата, които смятат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости. Това са само корелации, които ни показват, че когато се появява определено инфекционно заболяване, значи има и определен вирус; че при криминално проявените младежи отношенията в семействата им носят определени характерни черти; че при определено невротично смущение винаги има някакъв проблем с майката. Корелациите са верни, защото показват, че при проявата на едно нещо, налице е и другото.
Идва ред на следващата любима стъпка в науката, която е напълно ненаучна - интерпретацията като казуалност. Установеното чрез наблюдение „Когато, тогава” тихомълком се превръща в „затова, защото”. Тази трансформация на резултатите обаче не е вярна. Че при определена болест са налице определени вируси, няма никакво съмнение. Но бъдещите поколения ще се смеят от сърце на нашата убеденост, че именно вирусите са причина за заболяването, така както ние се смеем на теорията, че Земята е плоска като тепсия. Не е чак толкова проста работа да се обори нашето твърдение, че обкръжаващата среда няма влияние върху формирането на човека.
~ Законът за резонанса
Всички познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare = връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона този тон изобщо не съществува - защото той не може да го възприеме. Радиоприемник, настроен на средни вълни, поради резонанса си, ще приема само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите вълни. Затова и те не принадлежат към неговото „световъзприятие”. По същия начин и човек, за да възприеме каквото и да било, се нуждае от определено съответствие в самия него. Това съответствие трябва да е в състояние „да трепти”, за да може чрез резонанса да направи възприятието възможно за човека. Гьоте го е казал: „Ако в окото нямаше от светлината на слънцето, то никога нямаше да види слънцето; ако в нас нямаше от силата на Бога, щяхме ли да се възхищаваме от божественото”.
Формулировката на Гьоте надхвърля чисто физическото ниво на способността за резонанс и по аналогия пренася закона за резонанса в областта, която ни интересува в момента. Всеки човек възприема само онези области от действителността, за които притежава способност да резонира. Това далеч не се отнася само до чисто сетивните възприятия, а обхваща цялата действителност. И понеже всичко, което се намира извън собствената способност за резонанс, не може да бъде възприето, то и не съществува за съответния човек. Затова човек вярва, че познава цялата действителност и че извън нея няма нищо. Когато някой чете книга, той мисли, че я разбира напълно, макар че от прочетеното, всъщност, може да възприема само онова, което се намира в съзвучие с моментното състояние на съзнанието му. Че това е така, най-добре се вижда, когато същите книги се прочетат отново след години. За това време съзнанието се е разширило и книгата се разбира „още по-добре”.
Описаните по-горе взаимозависимости в по-малка или по-голяма степен са известни и ясни на всички. Те са само онагледяване на принципа, който искаме да приложим и към съдбата в най-общ смисъл. Можем да влезем в досег само с такива идеи, хора и ситуации, за които притежаваме собствен вътрешен резонанс или, както ще го наричаме в бъдеще, към които имаме афинитет. Без съответния афинитет никога не се стига до проявление. Ако някой попадне в спор или сбиване, това не става случайно, а винаги по причина на собствения ни афинитет към подобно преживяване. Вината за съответните последици от сбиването носи и човекът, който е убеден, че съвсем не по своя воля е бил замесен в разпрата. Но ако му е липсвал съответния афинитет, той изобщо не би се намесил. Ако кола блъсне някого на улицата, чисто юридическата и функционална вина на другия, в случая на шофьора, не променя с нищо факта, че блъснатият е бил узрял за това преживяване. Иначе то никога не би могло да влезе в обсега на житейския му опит.
От: „Съдбата като шанс”, Торвалд Детлефсен, изд. „Кибеа“, 2007 г.
Снимки: thorwald-dethlefsen.de
