„Много хора страдат от недостатъчно себеуважение и са емоционално зависими от другите поради това, че не са получили необходимото разбиране и благосклонност, както и защото са затворени в своята личност и не знаят кои са всъщност.“
~ Страхът да не би да не те харесат
Все едно каква дарба притежава детето, ако не е получило разрешение от родителите си, ако не се е огледало в добронамерения им поглед, то трудно ще я развие. Уважението, което родителите ни или техните заместници ни засвидетелстват, ни придава стойност. Ние вграждаме в себе си тази стойност и тя ни позволява на свой ред да се уважаваме. Ако този процес не протече, ние развиваме това, което се харесва на родителите ни, и изоставяме останалото от страх да не би да не ни харесат. Така ставаме зависими от другите, очакваме потвърждение, боим се от отхвърлянето и от самотата.
Още по-лошо е, когато детето е изживяло някаква травма. Преди няколко седмици слушах по телевизията разказа на Мирей. Когато била на тринайсет години, майка й ги напуснала и с по-голямата й сестра били разделени и изпратени в приемни семейства. От дванайсет години не бе виждала сестра си и активно я търсеше. Обясняваше как тази ранна раздяла засилила недоверието й към света и как, въпреки любещия съпруг и раждането на хубаво момиченце, не успявала да повярва в себе си. Вълнуващата среща стана пред очите на хиляди телевизионни зрители. В случая имахме едно символично признание на реалността на безмълвната драма и надежда за заздравяване на една незатворена рана. Но колко очаквания бяха вложени в прегръдките на по-голямата сестра!
Подобно на Мирей много хора страдат от недостатъчно себеуважение и са емоционално зависими от другите поради това, че не са получили необходимото разбиране и благосклонност, както и защото са затворени в своята личност и не знаят кои са всъщност. Те все още търсят искрата на одобрение в очите на символични или истински родители. Те, така да се каже, изпитват жажда за одобрение и се боят да не изгубят уважението на тези, в чиито очи съзират това положително пламъче. Истината е, че те живеят в погледа на другите, че са пленници на собствения си образ. Стремежът им е невидим, но ако можеха да се видят в тази роля, пред тях щеше да се появи фигурата на просяк. Просяк, който живее в постоянно търсене на одежди, предназначени да прикрият дрипите му, да хвърлят прах в чуждите очи.
Уви, има една ужасна психологическа теорема, която би могла да се формулира така: колкото повече едно същество не умее да се наслаждава на талантите си, толкова по-зависимо е то от чуждото одобрение и толкова повече се затваря в образа си. И тъй като търсеното уважение никога не е в достатъчно количество, животът си остава незадоволителен. Човекът се чуди как да се хареса на другите и как да не изгуби уважението им, като в същото време изоставя истинската си сила, пренебрегва най-доброто от себе си. Личните му ресурси са поставени под угар и той не е в състояние да вкуси от удоволствието на независимостта. Както ми каза съвършено сериозно един не особено любезен терапевт, на когото разказвах любовните си неприятности: „Знаете ли, Ги, в живота номерът е да обичаш, а не да бъдеш обичан.“
Така той всъщност ми показа наличието на истинска бездна между зависимостта, която може да се резюмира в следната формула: „Абсолютно ми е необходимо да бъда обичан, за да почувствам, че съществувам и че струвам нещо“, и психическата независимост, която звучи така: „Проявявам любовта си, като поднасям на света моето творчество.“ Приканваше ме да се доверя на собствените си ресурси, за да ги развия и да ги предложа на другите, което в широкия смисъл на думата е акт на любов и на съзидание. Във вътрешен план успехът на един живот често се съизмерва с тази смяна на полюса.
~ Способността да се позоваваш на себе си
Едно от последствията от скъсването с най-доброто в нас е развитието на система от зависимости. И наистина, от момента, в който човек загубва контакта със съществото си, той започва да търси опора вън от себе си. Както би сторил, ако изгубеше равновесие, докато прави гимнастически упражнения.
В това отношение ролята на родителите, на заместителите им и на символичните родителски фигури, като дядо и баба, чичовци и лели, кръстници, преподаватели и семейни лекари, е от първостепенна важност. Те могат да помогнат на детето да запази близостта със себе си и с ресурсите си, да избегне капана на зависимостта поне отчасти.
Да се уважава детето заради собствените му способности вместо заради рефлексите му за адаптация или дори за свръхадаптация към изискванията на външния свят, със сигурност е крачка в правилната посока. Тогава защитната броня е по-гъвкава и е по-лесно да се свали. Детето има повече шансове да запази връзките си със собствените си ресурси, с вътрешния си живот, с усещанията и впечатленията си. Следователно то ще има по-голяма вяра в себе си и по-рано ще си позволи да започне да упражнява способностите си. Така ще спечели онази жизненост и онзи вкус към живота, които са изключително ценни за растежа му.
Родителските фигури могат да насърчат контакта на детето със самото него чрез въпроси от рода на: „Какво мислиш за това?“, „Какво чувстваш, като гледаш този пейзаж или по отношение на това събитие?“, „От какво имаш нужда и с какво би искал да я задоволиш?“, „Можем ли заедно да определим от какво имаш нужда, кое е възможно и кое не?“
Необходимо е да се помогне на детето в търсенето на отговори, дори при случай да му се предложат такива. Да му се помогне също да схване, че светът не е еднозначен.
Тези въпроси се вписват в техниката за ненасилствена комуникация. Те са анализирани в книгата на Маршал Розенберг „Ненасилсгвената комуникация - език на живота“ и че чувствата му не трябва непременно да съвпадат с тези на другите, че различията имат право на съществуване и дори могат да доставят удоволствие. Тоест става дума за нещо като изключително важна психологическа гимнастика. Малко ли са възрастните, които не могат да определят какво изпитват както в емоционално отношение, така и физически? Освен ако не са под влияние на много силни усещания, те най-много да кажат, че „нещо им е криво“, толкова са затворени в мехура на личността. Ето защо хората разбират на какво са способни в мигове на остри кризи. А не е необходимо да е така. Когато детето е получило разрешение или има достатъчно вътрешна сила, за да поддържа връзка с това, което усеща, животът му е много по-лесен. То развива способност да се позовава на себе си, което ще му помогне да се ориентира през целия си живот.
От: „Най-доброто в нас“, Ги Корно, изд. „Колибри“, 2009 г.
Изображение: DALL-E
