„Най-добрият начин да възпитаме някого е да му помогнем да развие способността си да разсъждава, вместо да му налагаме собствената си логика, както правят повечето хора.“
♥ Разсъждението (5-те аспекта на ума)
Четвъртият аспект на ума е разсъждението. Това е математическа способност, която мери, претегля и отчита правилността на ъглите. Това е способността, която прави човек отговорен за действията си. Ако не е индивид, той не е нищо друго, освен атом, движен от влиянията. Каквито и условия да му въздействат, климатични или личностни влияния, той е просто инструмент. Но ако трябва да търсим отговорност за действията му, ще я открием именно в способността на ума да претегля, мери и разсъждава. Разсъждението на един човек не е същото като на друг. И логиката на един момент не е логика на следващия. Нещо, което днес е правилно, може утре да не е, защото се променя начинът на разсъждение. Затова онези, които спорят, не стигат доникъде – защото всеки човек има своя начин на разсъждение и всеки начин на разсъждение е подходящ за този човек в конкретния момент. Да внушаваме своето мислене на друг човек е безполезно. Най-добрият начин да възпитаме някого е да му помогнем да развие способността си да разсъждава, вместо да му налагаме собствената си логика, както правят повечето хора.
Удивително е да наблюдаваме триковете на разсъждаващия ум. Когато някой друг е направил нещо, си мислим: „Този човек е лош и вече много пъти е правил лоши неща, затова със сигурност и този път е така.” А когато самите ние постъпим лошо, разсъдъкът казва: „Направих го, защото не можех да постъпя другояче. Не можах да се удържа.” Разсъжденията взимат страната на егото. Те са роби и слуги на ума, изцяло на негово разположение. Умът трябва само да се обърне към разсъжденията и ще ги открие да чакат послушно. Може изобщо да не са правилни, но винаги са там.
Разсъдъкът е най-ценното нещо на този свят, но губи своята стойност, когато е роб на ума. Той дава повод на ума да постъпва правилно или неправилно. Ако попитаме затворниците защо са извършили престъпление, всеки ще има своята причина. А ако погледнем още по-отблизо, ще видим, че причината не е нищо друго, освен покривало, няколко покривала едно над друго. Дори когато те бъдат вдигнати, ще продължи да съществува причина. Но ако се задълбочим в изследването, ще открием най-съществената, основната причина. Само на повърхността причината е ненадеждна, но в дълбочина тя е изключително интересна. В сърцевината на причината се крие есенцията на мъдростта. Колкото повече разбираме причината, толкова по-малко ще я търсим, защото в нея няма нищо особено. Ние вече я знаем. Неразумният човек е този, който критикува причините на другите. Колкото по-разумен е той, толкова по-добре разбира чуждите причини. Ето защо мъдрецът се разбира добре и с мъдрите, и с глупавите. Глупавите обаче не могат да се разбират нито с глупавите, нито с мъдрите.
Няма съмнение, че зад причината винаги има причина, по-висша причина. И когато стигнем до тази висша причина, започваме да се отучваме, както казват мистиците, от всичко, което дотогава сме научили. Отучваме се и започваме да виждаме обратното. С други думи няма добро, което да няма своята лоша страна, и няма лошо, което да няма и добра страна. Никой не се издига, без да падне, и никой не пада без обещание за издигане. Виждаме смъртта в раждането и раждането в смъртта. Звучи много странно, чудновато – но въпреки всичко, това е етап. Когато се издигнем над това, което наричаме разсъдък, достигаме до разсъдък, който съдържа противоречия. Това обяснява и отношението на Иисус Христос. Когато при него завели престъпник, той не можел да се отнесе към него по друг начин, освен като му прости. В този човек той не виждал зло. Това значи да се гледа от позицията на по-висш разсъдък. И ако проникнем през многото покривала на причините, ще докоснем причината на всички причини и ще стигнем до разбирането, че външните причини не ни дават много. Така разбираме всички същества – тези, които са прави, и тези, които грешат. Казано е, че апостолите получили вдъхновение и заговорили на много езици. Не става дума за английски, хинди или китайски, а за езика на всяка душа. Когато човек постигне състоянието на ума, в което докосва същността на причината, той установява връзка с всяка душа. Не е кой знае какво да знаем трийсет езика. Ако не познаваме човешкото сърце, и сто езика да знаем, не знаем нищо.
Сърцето има свой език. Едно сърце говори на друго сърце и това общуване прави живота интересен. Безмълвното присъствие на двама души може да е заредено с общуване, в което те споделят възвишен идеал и хармония. Когато получих своята инициация от духовния си учител в Индия, като всеки друг човек нямах търпение да усвоя възможно най-много. Ден след ден стоях до своя муршид, но той нито веднъж не заговори по духовни въпроси. Понякога говореше за билки и растения, друг път – за мляко и масло. Ходех всеки ден в продължение на шест месеца с надеждата да чуя нещо духовно. Един ден учителят ми спомена за двете части на личността, външната и вътрешната.
Много се развълнувах и в мига, в който той заговори, извадих бележник и молив. Тогава учителят ми смени темата и заговори за съвсем друго нещо. Разбрах какво искаше да ми подскаже. Първо, че учението на сърцето трябва да бъде възприето от сърцето. Сърцето е неговият бележник. Ако бъде записано в друг бележник, ще остане в някой джоб, но когато бъде записано в сърцето, остава в душата. Освен това човек трябва да се научи на търпение, да чака, защото познанието идва, когато му дойде времето. Зададох си въпроса заслужава ли си да пътувам дълго и всеки ден в продължение на шест месеца да ходя някъде, за да слушам само за дървета и масло. И от дълбините на същността ми дойде отговорът: да, със сигурност си заслужава, защото на света няма по-ценно нещо от присъствието на свят човек. Той може да предаде учението си не чрез теории, а чрез атмосферата, която създава. Това е живо учение, истинското извисяване.
Същността на разсъдъка е познанието за Бог. Ето защо, ако има божествено познание, което да търсим, то е скрито в тази същност.
От: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, 2012 г.
Снимки: Hazrat Inayat Khan (1882-1927)
