„Обич е да дадеш на детето си това, от което то наистина има нужда, за да живее добре.“
(Jean and Coco,1902, by Pierre Auguste Renoir)
♥ Заменете въпроса „На теб какво ти се иска?“ с „Какво решаваш?“
Въпросът „На теб какво ти се иска?“ е част от наследството на моето собствено поколение, с което се сблъскват днешните родители. През 70-те и 80-те пазехме свободата да следваш желанията си като противоотрова срещу всички задължения, с които бяхме израснали. Всъщност това беше просто опит отделният индивид да си намери по-добро място в рамките на обществото - напълно обоснован бунт във възрастта на политическия инат. Въпросът „На теб какво ти се иска?“ беше устна декларация, че при никакви обстоятелства не бихме потиснали отсрещния.
От онези години, когато всичко се свеждаше до политика, ситуацията в Западна Европа се е променила в посока на това, че сега повечето неща се свеждат до психология. Средностатистическият човек обаче все още изпитва нежелание да потиска отсрещния - бил той дете или възрастен. Това се е превърнало в неделима част от общата ни ценностна система. Поради факта, че живеем в материално изобилие, сме склонни да подхранваме илюзията, че истинския смисъл на живота е да можем във всеки един момент да правим точно това, което ни се иска. С други думи - стига да мога да правя и получавам всичко, което ми се иска, ще имам възможно най-добрия живот.
Това далеч не е истина. От опит знаем, че други фактори допринасят много повече за усещането, че живеем добре. Например умението ни да си поставяме цели и да постигаме поне част от тях. Или свободата да мечтаем, да формулираме и реализираме мечтите си. И двете често са свързани с усилия и процеси, които всъщност не ни се иска да правим или преживяваме, а понякога дори са неприятни и болезнени. Това важи както за личния ни живот и съществуване, така и за потребността да носим полза на общността.
Днешните родителите почти постоянно питат децата си какво им се иска и до голяма степен оставят желанията им да ги водят и това може би е просто добронамереност от тяхна страна, опит да се съобразят с чувствата на децата. Имал съм друг случай да навляза в тази проблематика - в „Това съм аз! А ти кой си? За близостта, уважението и границите между родители и деца“ съм разисквал тези въпроси и тук ще се задоволя да отбележа само следното:
• Децата не си дават сметка от какво имат нужда, но почти винаги знаят какво им се иска. Затова родителите трябва да ги научат да правят разлика между двете и да поставят приоритета върху по-важното.
• Ако родителите, водени от стремеж да демонстрират своята добрина и обич, оставят желанията на децата да ги водят, те им предават и отговорността за благоденствието на семейството. Ако това продължи по-дълго време, децата се оказват лишени от възможността да развият емпатия и социални умения, а в дългосрочен план връзката им с родителите също страда.
• На децата нищо няма да им стане, ако получават това, което им се иска, стига причината да не е желанието на родителите да избегнат конфликт или да се харесат и стига по този начин те да не потъпкват собствените си нужди и граници.
С разпада на авторитарното семейство и на статута на децата като подчинени на родителите обекти, свободата им в определени посоки нарасна значително за много кратко време. Насърчаваме ги например да се изправят пред дълга поредица избори, свързани със собствения им живот, а това изисква да познават самите себе си добре и да са се научили да носят отговорност. Което, разбира се, може само да ни радва - но за целта децата трябва да са имали възможността да развият уменията си да разсъждават и да стигат до решения. С други думи, би било добре те сами да си изяснят какво искат - да не забравяме, че от изреченията от типа „аз решавам какво искаш ти“ като реакция срещу надигащата се самостоятелност е минало само едно поколение.
Затова препоръчвам както на родителите, така и на педагозите драстично да намалят употребата на въпроса „На теб какво ти се иска?“ (извън сладкарниците и сладоледените къщи) и да го заменят с „Какво ще правиш?“, „Какво решаваш?“, „Какво избираш?“.
Известно време по-малките деца ще отговарят автоматично какво искат или не искат, но постепенно ще научат разликата.
- Кога ще си напишеш домашните?
- Не ми се пишат домашни!
- Добре. Разбрах какво не ти се прави. Сега кажи какво ти се прави!
- Нали ти казах!
- Не, каза само какво не ти се прави. Разбрах, че не ти се пишат домашни днес, но ще си ги напишеш ли все пак?
- Ами... трябва.
- Щом трябва, значи ще го направиш.
- Да, ще го направя... но не ми се прави това!
- Това е положението. Човек понякога прави и неща, които не му се правят.
Тук родителят приема нежеланието на детето сериозно, вместо да го критикува, и същевременно го учи да прави разлика между желание и воля. Ще са необходими още много такива уроци, преди 10-11-годишното дете да се изправи пред ситуации на истински избор в реалния свят или дори в интернет. Този тренинг - да проведеш вътрешен диалог между повърхностното желание/нежелание и по-дълбоките пластове вътре в човека - е много важен за самочувствието както на децата, така и на възрастните, а оттам и за умението им да се самоопределят и разграничават по отношение на другите хора, на социалния натиск, на заплахи и обещания.
Това в никакъв случай не означава, че е лошо да правим неща „само“ защото точно в този момент ни са се приискали. Означава просто, че е добре да можем и двете - да взимаме обмислени решения и да се отдаваме на моментния импулс.
Но децата така се разстройват, когато кажем „не“ на това, които им се е приискало точно в момента!
Вярно е, но това се дължи на опита им като бебета, в резултат на който у тях се е създало впечатлението, че обичта и грижата се състоят само във възможно най- бързото задоволяване на желанията и нуждите им. Когато родителите и другите възрастни започнат от време на време да казват „не“, децата се чувстват объркани, но сълзите им са част от „хранителните вещества“, от които имат нужда, за да се научат да функционират заедно с други хора. Това, което кара възрастните да избягват или предотвратяват този важен урок, не е обич. Това е или сантименталност, или желание да те възприемат като ,добър“ родител. Обичта не се изчерпва само с нещата, които доставят удоволствие. Обич е да дадеш на детето си това, от което то наистина има нужда, за да живее добре. Точно затова трудното „не“, което изисква от родителя наистина да се преодолее, за да го изрече, често е най-топлият отговор, който едно дете може да получи.
От: „Изкуството да казваш „Не“, Йеспер Юл, изд. „Жанет-45“, 2015 г.
Картина: Jean and Coco,1902, by Pierre Auguste Renoir
