„Травмата и изоставянето прекъсват връзката между хората и телата им като източник на удоволствие и комфорт и дори като част от тях, която изисква грижа и подхранване.“
~ Да пренапишеш сценария на живота си
Никой не израства при идеални обстоятелства – ако изобщо знаем какво представляват идеалните обстоятелства. Както веднъж каза моят покоен приятел Дейвид Сърван-Шрайбър: всеки живот е труден по свой собствен начин. Но ние знаем, че за да станем самоуверени и способни възрастни, ще ни е от огромна полза да сме израснали със стабилни и предвидими родители; родители, които ни се радват, радват се на откритията и търсенията ни; родители, които са ни помагали да отпътуваме и да се завръщаме, които са ни служили като ролеви модели как да се грижим за себе си и да се разбираме с околните.
Дефектите в която и да е от тези области вероятно ще се проявят по-късно в живота. На дете, което е било игнорирано или хронично унижавано, вероятно ще му липсва самоуважение. Деца, на които не им е било позволявано да се самоутвърждават, вероятно ще изпитват трудности да се застъпват за себе си като възрастни, а повечето възрастни, понасяли брутално отношение като деца, носят в себе си изпепеляващ гняв, който изисква огромно количество енергия за сдържането му.
Ще страдат и връзките ни. Колкото по-рано сме изпитали болка и лишения, толкова по-вероятно е да интерпретираме действията на другите като насочени срещу нас и по-малко разбиращи ще бъдем към техните трудности, неувереност и грижи. Ако не можем да оценим сложността на живота им, може да виждаме всичко, което правят, като потвърждение, че ще бъдем наранени и разочаровани.
В главите за биологията на травмата видяхме как травмата и изоставянето прекъсват връзката между хората и телата им като източник на удоволствие и комфорт и дори като част от тях, която изисква грижа и подхранване. Когато не можем да разчитаме на тялото си да ни даде сигнал, че сме в безопасност или пък сме застрашени, а вместо това се чувстваме непрестанно залети от физическо безпокойство, губим способността си да се почувстваме у дома в собствената си кожа и вследствие на това – и в света. Докато картата им на света се основава на травма, тормоз и неглижиране, хората вероятно ще търсят преки пътища към забравата. Очаквайки отхвърляне, подигравки и лишения, те нямат желание да опитат нови възможности, тъй като са убедени, че това ще доведе до провал. Липсата на експерименти хваща хората в капана на матрица от страх, изолация и липса, където е невъзможно да посрещнат именно онези преживявания, които могат да променят базисната им представа за света.
Това е една от причините силно структурираните преживявания на психомоторната терапия да са толкова ценни. Участниците могат да проектират вътрешната си реалност в пространство, изпълнено с реални хора, където могат да изследват какофонията и объркването от миналото си. Това води до конкретни мигове на просветление: „Да, точно така беше. С това трябваше да се справям. И вероятно това съм щял да чувствам тогава, ако бях ценeн и обгрижван.“ Придобивайки сетивния опит да са ценени и защитени като тригодишно дете в наподобяващия транс контейнер на структурата, хората са в състояние да пренапишат вътрешното си преживяване, например: „Мога да общувам спонтанно с други хора, без да ми се налага да се страхувам, че ще ме отхвърлят или наранят.“
Структурите впрягат необикновената мощ на въображението, за да трансформират вътрешните наративи, които направляват и ограничават функционирането ни в света. С подходящата подкрепа тайните, които някога са били твърде опасни за разкриване, могат да бъдат изказани не само пред терапевт – нещо като съвременен изповедник, но и във въображението ни – пред хората, които всъщност са ни наранили и предали.
Триизмерното естество на структурата трансформира скритото, забраненото и плашещото във видима, конкретна реалност. Повечето хора се колебаят да се върнат към болката и разочарованията от миналото – то обещава единствено да извика в настоящето непоносими неща. Но когато те бъдат отразени и видени от свидетел, започва да се оформя нова реалност. Усещането от точното отразяване е съвсем различно от това да ви игнорират, критикуват и унижават. То ви дава разрешение да чувствате каквото чувствате, и да знаете каквото знаете – една от основните опори на възстановяването.
Травмата кара хората да интерпретират настоящето единствено в светлината на неизменното минало. Сцената, която пресъздавате чрез структура, може да отговаря, а може и да не отговаря точно на случилото се, но тя представлява структурата на вътрешния ви свят: вътрешната ви карта и скритите правила, по които сте живели.
~ Да дръзнеш да кажеш истината
Наскоро водих друга групова структура с 26-годишен мъж на име Марк, който на 13-годишна възраст случайно дочул как баща му прави телефонен секс с леля му – сестрата на майка му. Марк се почувствал объркан, смутен, наранен, предаден и парализиран от тази информация, но когато се опитал да говори с баща си, бил посрещнат с гняв и отричане: баща му му казал, че има мръсно въображение, и го обвинил, че се опитва да разбие семейството. Марк така и не посмял да каже на майка си, но оттогава нататък семейните тайни и лицемерие отровили всеки аспект от живота в неговия дом и му внушили всепроникващото усещане, че на никого не може да се вярва.
След училище той прекарвал изолирано тийнейджърските си години, висейки по баскетболните игрища в квартала, или в стаята си, пред телевизора. Когато станал на 21 години, майка му починала – от разбито сърце според Марк – и баща му се оженил за леля му. Марк не бил поканен нито на погребението, нито на сватбата.
Тайни като тази се превръщат във вътрешна отрова – реалност, която не ви е позволено да признаете пред себе си или пред другите, но въпреки това става нещо като матрица на живота ви. Нямах представа за тази история, когато Марк се присъедини към групата, но той се отличаваше от другите по емоционалната си дистанцираност и в началото призна, че се чувства отделен от всички, сякаш зад стена от гъста мъгла. Бях доста притеснен какво може да се разкрие, когато се вгледаме зад тази негова замръзнала, безизразна външност.
Когато поканих Марк да говори за семейството си, той каза няколко думи и после сякаш се затвори още повече. Окуражих го да поиска „контактна фигура“, която да го подкрепи. Той избра белокос член на групата – Ричард, и го сложи на възглавница до себе си, докосвайки рамото му. После, когато започна да разказва историята си, Марк постави Джо, като истинския си баща, на 3 м от себе си и нареди на Каролин, представляваща майка му, да се свие в един ъгъл със скрито лице. После Марк помоли Аманда да играе леля му, като й каза да застане предизвикателно от едната му страна, с ръце, скръстени на гърдите – представлявайки пресметливите, безмилостни и непочтени жени, които преследват мъжете.
Оглеждайки картината, която беше създал, Марк се изправи с широко отворени очи: мъглата явно се беше вдигнала. Аз казах: „Свидетелят може да види колко си потресен от това, с което е трябвало да се справиш.“ Марк кимна признателно и остана мълчалив и мрачен за известно време. После, поглеждайки „баща“ си, той избухна: „Ти, нещастнико, ти, лицемер такъв, ти ми съсипа живота!“ Подканих Марк да каже на „баща“ си всички неща, които винаги е искал, но не е могъл. Последва дълъг списък от обвинения. Насочвах „бащата“ да реагира физически така, все едно го удрят, за да може Марк да види, че ударите му са попаднали в целта. Не ме изненада, когато Марк спонтанно каза, че винаги се е тревожил гневът му да не излезе от контрол и че страхът му е пречил да се защитава в училище, на работа и в други видове отношения.
След като Марк се опълчи на „баща“ си, го попитах дали би искал Ричард да приеме нова роля: тази на идеалния баща. Инструктирах Ричард да погледне Марк право в очите и да каже: „Ако тогава бях твоят идеален баща, щях да те изслушам и да не те обвинявам, че имаш мръсно въображение.“ Когато Ричард повтори това, Марк започна да трепери. „Божичко, би било толкова различно, ако можех да вярвам на баща си и да говоря за това, което се случва. Можех да имам баща.“ После помолих Ричард да каже: „Ако тогава бях идеалния ти баща, щях да посрещна гнева ти и щеше да имаш баща, на когото можеш да вярваш.“ Марк видимо се отпусна и каза, че това би променило всичко.
После Марк се обърна към заместничката на леля си. Групата видимо се слиса, когато той избухна с вулкан от обиди към нея: „Ти, подла курво, която забива нож в гърба! Ти предаде сестра си и й съсипа живота! Ти съсипа семейството ни!“ След като приключи, Марк се разхлипа. Каза, че винаги е хранил дълбоко подозрение към всяка жена, която е показвала интерес към него. Останалата част от структурата отне още половин час, в който бавно осигурихме условия за него да създаде две нови жени: идеалната леля, която не е предала сестра си, а е помогнала, подкрепяйки изолираното им имигрантско семейство, и идеалната майка, която е поддържала интереса и отдадеността на съпруга си и която не е починала от разбито сърце. Марк завърши структурата, като мълчаливо наблюдаваше сцената, която беше създал, с доволна усмивка на лицето си.
В останалата част от семинара Марк беше откровен и ценен член на групата, а три месеца по-късно ми прати имейл, в който казваше, че това преживяване е променило живота му. Наскоро се беше събрал да живее с първата си приятелка и въпреки че имали няколко разгорещени дискусии относно новото положение на нещата, той успял да разбере нейната гледна точка, без да се затваря, за да се защити, без да се връща към страха и гнева си и без да има чувството, че тя се опитва да го измами. Беше изумен, че не му е било проблем да спори с нея и е бил способен да се застъпи за себе си.
От: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк,изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Снимка: Изд. „Изток-Запад“
