„Няма разговор, няма наблюдаване и вглеждане, от които човек да научи онова, което с лекота разкрива сънят.”
Той сънува, записва и рисува сънищата си. Смятан за наследник на Достоевски, Алексей Ремизов (1877-1957) е автор на демонологични повести, романи, разкази и апокрифни сказания. В „Диханието на нощта” (Изд. Факел) запазено място имат записаните от него сънища и изумителните мистични рисунки, които ни е завещал.
Сънувам всяка нощ, а на сутринта записвам съня си. В продължение на няколко години водих графичен дневник: рисувах съня си, а около него – събитията от деня.
Откакто се помня, винаги сънувам. И само почукване на прозореца или звън ми пречат да спра да различавам суетата на живота наяве от изгарящите видения – от мястото, където ловя сънищата. Нощ без сънища за мене е като напразно изживян ден.
Сънищата приличат на разговор с човек, който e умопобъркан – слушаш го, всичко ти се струва съвсем по човешки, но усещаш, че в един момент нишката непременно ще се скъса, ще се появи някакво безпричинно „защото“ или едно съвсем неочаквано определение – ако ти говори за телешко варено, изведнъж ще се окаже, че яденето не е от обикновено месо, а е от „планетно месо“.
Може би сънят е свързан само с живота или животът просто го улавя, оцветява го, боядисва го с алените си багри, слага го в своя калъп... И щом сънуваш нещо, значи то съществува. А „да съществуваш“ и „да сънуваш“ става едно и също. Тогава бих могъл да кажа, че човек, който напуска живота, просто влиза в един сън; сънят продължава и след смъртта, но без да се пробуждаме.
При това всеки сънува според своята представа за задгробния живот, докато не се изчерпи цялата съвкупност на вярата; тогава душата на човека като искра полита в океана. А онзи, който по никакъв начин не е свързан с небето, не престава да кърпи скъсаното или да нарежда думи – изобщо, да изпълнява предназначението си в живота.
Продължаващото битие на мъртвите се разкрива в сънищата на живите. Единственото общуване между „този“ и „онзи“ живот става в сънищата. Само така мъртвите влизат в живота на живите и може би живите също могат да променят с нещо съдбата на мъртвите.
Сънищата имат форма, цвят, звук и ухание – „замириса на море“. Зелен цвят, червен, светлосин, сребристо-снежен, но кой знае защо не се е случвало да видя слънцето насън.
Винаги сънувам лунна нощ – това е Астарта, богинята на Луната, с багрите на мъртвите. От звуците сънувам как ме викат, сънувам разговори, песни, музика. С различна форма – от обикновена, каквато е през деня, до чудовищна: всичко, което изникне във въображението от нарушените линейни представи. Случва се и друго – то лети, обърнато наопаки, и не е подвластно на никакво въображение.
За себе си и за своя другар в сънищата узнаваш неща, за които не си и подозирал. Няма разговор, няма наблюдаване и вглеждане, от които човек да научи онова, което с лекота разкрива сънят.
Само от сънищата можеш да се осведомиш за миналия си живот, както и за миналия живот на другите, макар и не толкова отчетливо и подробно; научаваш и за своето бъдеще, а и за бъдещето на другите.
Има сухи, а има и лепкави сънища. Сухите изчезват при първата изречена дума, или дори при първата мисъл за събуждане. А лепкавите са здраво закрепени; поне до вечерта никаква неразбория не може да ги заличи. Ходи под тяхното впечатление човек, блъска се или пък цял ден го измъчва тъга.
Най-мъчително в сънищата е завръщането от миналото: човек е имал чувството, че събитията и хората са били забравени завинаги. А може би нищо не загива? Може би миналото е наслоено в настоящето и живее в него, без да отмира? Само какъв товар носи моята душа!
Избрани фрагменти от: „Диханието на нощта”, Алексей Ремизов, подбор и превод Огняна Иванова, изд. Факел
Източник: fakel.bg
Снимка и изображение: ru.wikipedia.org, livelib.ru
