Назаем от киното
“Всяка жена се влюбва в мъж, когото не може да задържи” е краткото обяснение на австралийската писателка Колийн Маккълоу за успеха на романа й “Птиците умират сами”, издаден през 1977 г. Шест години по-късно е направен телевизионен сериал, като главните роли са поверени на незабравимите Ричард Чембърлейн и Рейчъл Уорд. Класическата любовна история разказва за забранената любов между свещеника Ралф де Брикасар и младата Меги Клиъри. Меги израства под духовното наставничество на отеца, като това е само началото на изпепеляващата им страст, продължила 40 години и оплела в поредица от драматични събития три поколения. Припомнете си част от незабравимото пътешествие в сърцата и разума на двама души, разкъсвани между дълга и чувствата си.
Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата.
Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва,тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не и останат сили да издаде нито звук повече. Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите знаем. Разбираме. И пак го правим. Все пак го правим…
Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе – нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.
Има жени, които докосват всяка твоя клетка... Жени, които обезличават всички други... Жени, които преобръщат целия ти свят и те карат да покажеш най-доброто от себе си... Жени, които ако излязат от живота ти - те оставят опустошен и полужив. А ако успееш да ги запазиш - превръщат живота ти в рай...
Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре!
Само се опитай да обикнеш човек, да го почувстваш, да разбереш, че без него не можеш да живееш и той ще те убие.
Постепенно споменът за нея поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов, сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните, въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим.
Заболя ме, че не ме потърси толкова време. Не съм искала да ми казваш, че ти липсвам, просто да покажеш, че ме помниш.
Страшно е един единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.
Toй е просто мъж... Ти си същият - огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас.
Не че беше светица или нещо повече от другите. Тя просто никога не се оплакваше и бе надарена – или прокълната – със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, какво то и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за двигателя на своя живот.
Само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.
Никой не вижда действителността, когато гледа в огледалото. Поне не цялата действителност.
Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен.
Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?
Любовта и омразата са жестоки, само харесването е мило.
Може би точно това е адът - да сме роби, приковани към земята. Може би ние преминаваме през ада именно като живеем...
Няма амбиция, която да оправдава разбиването на нечие сърце.
Изображения: pinterest.com
