„Музиката никога няма нужда от каквито и да било обяснения; тя изразява това, което думите никога не могат да кажат.“
♥ Осъществяване чрез красотата
Нещата, които не ни радват, са или товар, от който на всяка цена бихме желали да се освободим, или са полезни и, следователно, са във временно, частично отношение към нас; те стават тягостни, щом престанат да бъдат полезни; приличат на скитници-разбойници, които се показват само за момент на повърхността на съзнанието ни и после пак отминават. Едно нещо е напълно наше само тогава, когато го възприемаме като предмет за радост.
За нас като че не съществува по-голямата част от света. Това не би трябвало да е така, защото означава да продължим да подценяваме сами себе си. Целият свят е даден нам и всичките ни сили имат смисъл само във вярата, че чрез тях можем да влезем в наследствените си права.
Каква е задачата на чувството ни за красота при това разширение на нашето съзнание? Да не би да ни е дадено, за да разлагаме истината на светлини и сенки и да я представяме пред себе си в неумолимото разграничение на красота и грозота? Ако е тъй, тогава би трябвало да добавим, че чувството за красота създава само неразбиране и издига прегради по пътя, който води от индивида към другите неща. Естествено това не може да бъде вярно. Докато самоосъществяването ни е несъвършено, неминуемо е разделението между познати и непознати, между приятни и неприятни неща. Но въпреки твърдението на някои философи, човек не обича нито временните, нито абсолютните граници в познатия нему свят. Всеки ден човешката наука навлиза все по-дълбоко в областите, които са били по-рано означени като неизследвани или невъзможни за изследване. Така и нашето чувство за красота неуморно разширява завоеванията си. Истината е навсякъде, ето защо всяко нещо е предмет на нашето познание. Красотата е въздесъща, ето защо всяко нещо е в състояние да ни достави радост.
В най-старите исторически времена човекът е схващал всяко нещо като явление на живота. Науката за живота започва едва когато започва да се прави строга разлика между живот и неживот. Ала с течение на времето разграничителната линия между органичния и неорганичния свят се заличава все повече и повече. Когато започваме да схващаме нещата, разграничителните линии помежду им са полезни за нас; но колкото по-зрял става нашият ум, толкова повече те се губят и постепенно изчезват.
Упанишадите казват, че всички неща са сътворени от радостта и се поддържат от нея. За да овладеем този принцип на творчество, трябва да почнем с едно разделение, разделението между красиво и некрасиво. Тогава красотата ще дойде при нас и с мощен тласък ще събуди съзнанието ни от неговата дотогавашна летаргия; тя постига целта си със силата на контраста. Ето защо, красотата ни се представя най-напред в една пъстра дреха, която ни прави впечатление не с шарките и перата си, а със своето безвкусие. Ала колкото по-добре я опознаваме, толкова повече видимите дисонанси се превръщат в ритмични акорди. Най-напред отделяме красотата от нейното обкръжение, отделяме я от другите неща и най-накрая откриваме хармонията й с всичко. Тогава музиката на красотата вече не ни възбужда с външни ефекти; тя се отказва от насилието и шепне на сърцето ни истината, че смирените ще наследят земята.
В известни степени от нашето развитие, в известни периоди от нашата история ние сме се опитвали да издигнем красотата до култ и да я затворим в един тесен кръг, за да я направим предмет за гордостта на малцина избраници. Тогава тя е предизвиквала у почитателите си афектации и прекалявания, както при брамините във времето, когато запада индийската култура, когато се изгубва чувството за висшата истина и суеверието започва да се шири безпрепятствено.
В историята на естетиката също тъй има един период на еманципация, когато красотата и в малките, и в големите неща се схваща лесно, и когато я виждаме повече в непретенциозната хармония на обикновените неща, отколкото в неща, изпъкващи със своята особеност. Ние трябва да минем през различни стадии, когато в представата за красотата се мъчим да избегнем всичко, което е очевидно хубаво, което е признато и санкционирано от традицията. Тогава сме склонни да преувеличаваме обикновеното в обикновените неща и така нарочно да ги правим необикновени. За да възстановим отново хармонията, създаваме дисхармония, която е характерен белег на всяка реакция. В днешно време виждаме вече признаците на едно такова естетическо поведение; явно най-после човекът е разбрал, че само ограничеността на възприятията разделя ясно полето на естетическото му съзнание на красота и грозота. Само когато се почувства достатъчно силен да гледа на нещата независимо от какъвто и да е личен интерес и от дръзката алчност на страстите, само тогава той има истинска представа за въздесъщата красота. Едва тогава вижда, че това, което ни е неприятно, не е още грозно, защото неговата красота е в неговата истина.
Като казваме, че красотата е вездесъща, не искаме с това да твърдим, че трябва да изхвърлим от езика си думата грозота; това би било тъй глупаво, както, ако речехме, че на тоя свят има само лъжа. Разбира се лъжата съществува не като система във Вселената, а като несъвършенство на нашето познание. Така и грозотата съществува като безобразен израз на красотата в нашия живот и изкуство. Причината за този безобразен израз е в несъвършеното ни познание на истината. Ние можем да противопоставим до известна степен живота си срещу закона на истината, който е в нас и във всичко, край нас; така можем да въздигнем и грозотата, като се противопоставим на вечния закон на хармонията, който е навсякъде.
Чрез чувството си за истина ние познаваме закона на съзиданието, а чрез чувството за красота познаваме хармонията на Вселената. Когато овладеем законите на природата, ние ставаме господари на нейните сили, а когато опознаем законите на нравствената си природа, достигаме до господство над самите себе си и ставаме свободни. Колкото повече разбираме хармонията във физическия свят, толкова по-активно вземаме участие в творението и толкова по-истински и всеобщ става изразът на красотата в нашето изкуство. Колкото повече съзнаваме хармонията на душата си, толкова по-универсално разбираме блаженството на световния дух и толкова повече изразът на красотата в нашия живот с доброта и любов се стреми към безпределното. Ето крайната цел на нашето битие, която не бива никога да забравяме: „Красотата е истина, истината е красота.“ Ние трябва да постигнем целия свят с любов, защото той се ражда от любов, с любов се поддържа и после се възвръща пак в лоното на любовта. Нужно е да стигнем до съвършената свобода на сърцето, която ще ни даде сила да се пренесем в най-съкровените кътчета на нещата и да вкусим от безкористната радост, присъща на Бога.
Музиката е най-чистата форма на изкуството и затова е най-непосредствен израз на красотата. Нейната форма и дух са единни, прости и най-малко обременени от чужди елементи. Откровението на Безграничния ние чувстваме в пределните форми на творението именно като музика, тиха и видима. Вечерното небе, неуморно повтарящо съзвездията си, прилича на дете, което, учудено от тайнствеността на първото си слово, постоянно го повтаря и се вслушва в него с непрестанна радост. Когато през дъждовна юлска вечер гъст мрак припадне над ливадите и капките зачукат и запростират воал след воал върху спящата земя, тогава еднообразието на тоя потропващ дъжд прилича на самия звучащ мрак. Тъмният ред мрачни и гъсти дървета, трънливите храсти, пръснати из голото поле, подобно на мокри и рошави глави на плувци, мирисът на влажната трева и на мократа земя, камбанарията, която се издига сред тъмната и неопределена маса на селските хижи - всичко това са тонове, които идат от сърцето на нощта, смесват се и се губят в едничкия тон на непрестанния дъжд, изпълващ въздуха.
Ето защо истинските поети, ясновидците, се стремят всякога да възпяват Вселената с формите на музиката.
Те рядко употребяват символите на живописта, за да изразят развитието на формите или преливането на боите и линиите, което става всеки момент върху платното на синьото небе. Творците имат основания за това. Художникът, който рисува, трябва да притежава платно, четки и кутия бои. Първата мазка на четката е още твърде далеч от съвършената идея. После, когато художественото произведение бъде завършено и художникът се прибере, овдовялата картина остава сама, няма ги вече непрестанните любовни докосвания на творящата ръка.
Не е така с певеца. Той носи всичко със себе си. Тоновете идат от самия му живот. Те не са материя, събрана вън. При него художествената идея и изразът са брат и сестра; често пъти са даже близнаци. В музиката сърцето се разкрива непосредствено; то не е обременено от натрупването на чужди материи.
Ето защо, макар че музиката (както и другите изкуства) трябва да чака твърде много, докато стигне до крайното съвършенство, все пак още с първите крачки ни открива вече красотата на цялото. Като средство за израз думите са пречка, защото тяхното значение трябва да се обясни с мисълта. А музиката никога няма нужда от каквито и да било обяснения; тя изразява това, което думите никога не могат да кажат.
Нещо повече, музиката и музикантът са едно. Когато певецът умре, и песента му умира с него; животът и радостта на певеца са във вечно единение.
Песента на света никога не се отделя от своя певец. Тя не е съставена от външни материали. Тя е самата радост на певеца, която не взема никога окончателна форма. Тя е сърцето на сърцата, което изпраща трепета на своите трели към небесата.
Във всеки отделен тон на тази музика се таи съвършенство, което е откровение на съвършенството в несъвършеното. Нито един от нейните тонове не е завършен и все пак всеки от тях отразява безпределността.
Какво печелим, щом можем да извлечем точния смисъл на тази велика хармония? Не е ли същото, когато докоснем с ръка струната и тя започне да звучи с всичките си тонове? Езикът на красотата, езикът на любовта, извира от сърцето на света и стига право до нашето сърце.
Миналата нощ стоях сам в тъмнината, изпълнена с мълчание; стоях сам и слушах гласа на Певеца на вечните мелодии. Когато си легнах, затворих очите си с мисълта, че макар съзнанието ми да заспива, танцът на живота ще продължи и по-нататък в спящото ми тяло, в един и същи ритъм със звездите . Сърцето ще продължава да бие, кръвта ще тече по жилите и милионите живи атоми на тялото ми ще вибрират в хармония с тона на арфата, която трепти от докосването на Твореца.
Из: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1998 г.
Илюстрация: Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore
