„Ако мога поне по време на представление да бъда мъдрец, че да убедя публиката, ще е добре.” ~ Георги Калоянчев
Спомен за смеха и неповторимите импровизации на обичания от всички актьор – с думите на Георги Данаилов.
За шейсетгодишнината на Георги Калоянчев написах пиесата „Господин Балкански“, която има живот и до ден-днешен. Разбира се, заслугата е на Алеко, но с премиерата на тази пиеса бе свързано нещо знаменателно. Важни партийни ръководители от по-младата генерация бяха посетили един от предпремиерните спектакли и направили забележка на Станислав Стратиев, тогава директор на Сатиричния театър, че в текста прекалено много се хулят философите и учените глави. Така беше. Ганьо Балкански никак не ги обича. Но, разбирате ли, това можело да бъде в услуга на някои хора, тъй като и без туй в ЦК, а и в Политбюро, имало настроения срещу по-ерудираните и научните кадри в партийното ръководство.
Класическото съчетание „някои хора“ си живурка и днес и не говори добре за дните, в които живеем. Аз лично подозирах защо по-неуките в ЦК ще се идентифицират с бай Ганьо, но си мълчах по въпроса. По-драматични бяха възраженията за финалния монолог на главния герой, който завършваше с думите: „Може да си мислят някои, че на бая ви Ганя времето е минало, ама ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!“ Е това „ваш съм“ силно разтревожи критиците. Възможно ли е Ганьо Балкански да е жив след четиридесет години социалистическо общество и да е наш при това. Махнете го това „ваш съм“!
Откровено казано, все едно ми беше дали Калоянчев ще казва „ваш съм“ - пиесата достатъчно добре го доказваше. Жалко беше това изискване, но аз, за всеки случай, рекох на Калата: „Ако искаш, не казвай ваш съм, а здрав съм!„„Добре, Жоро!“ отвърна той.
Дойде премиерата и финалният монолог, Георги Калоянчев се изтъпанчи и завърши тържествуващо:
- Ама на, ей ма, тук съм, (по-високо) жив съм, (още по-високо) здрав съм, (най-високо) ваш съм!..
Такъв е Калоянчев - актьорозавър!
Може би две години по-късно, Сатиричният театър гостува на сцената на Пловдивския античен театър. Пристигнах преди самото начало на спектакъла и се настаних всред публиката. Между другото, бях чул, че на артистите вече им е дошло до гуша да повтарят все един и същ текст и са започнали да импровизират. Калоянчев на първо място. Това беше естествено, особено за Сатиричния театър. Представлението вървеше, публиката се забавляваше, дойде сцената с Гуньо адвокатина и героят на социалистическия труд, народният артист Георги Калоянчев, завърши спора си с Гуньо, като възкликна:
- Педераст, с педераст!
Публиката се зарадва. Тя обича, когато се говорят подобни неща от сцената, но не си го признава.
След представлението отидох при актьорите. Калоянчев ме видя и изненадано попита:
- Ама ти тука ли си?
- Тука съм, Кали - тъй му викахме на галено.
- Гледа ли?
- Гледах.
Той се замисли за миг.
- А чу ли, като го нарекох педераст с педераст.
- Чух.
- Нали не беше хубаво - изрече Георги Калоянчев с каещ се тон.
- Не, Кали.
На следващото представление той повтори същото.
Не стига всичко това, ами Калата има нахалството да издаде биографична книга и да я назове: „Жив съм, ваш съм!“, без да ми даде нито стотинка за авторските права. Мога да го съдя, но нейсе.
Георги Данаилов, „Доколкото си спомням 2”
