За победите, пораженията и човешкото щастие с думите на незабравимия актьор
"Това просто, вълшебно нещо, което е живота, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее."
Петдесет години - като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога така съм тържествувал когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното, много от пораженията, много от това което са били неуспехи за мене, със времето се оказват големи победи - победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения.
Във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци. и е предназначено за хора, предназначено е за човеци.
Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е живота, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее.
И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората... за да, както е казал поета: "За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори..."
На мен ми е много неудобно да говоря за миналото, защото аз миналото не го обичам. От нищо не се срамувам и за нищо не съжалявам, но - миналото си е минало, хубаво, добро - било е. Може би защото професията ми е такава, та и за бъдещето си не обичам много да говоря, макар че мисля за него. Колчем съм правил планове, винаги не е ставало точно това което съм си мислил. Затова, и за бъдещето айде да не говорим, макар че мислим. И ни остава само едно - това проклето и ... и хубаво настояще. Знам ли, цял живот, настоящето е запълвало живота ми, и то настояще такова едно, изпълнено само с работа.