„Понякога си мисля, че успях, защото бях глупав. Тогава знаех само да упорствам.“
Рей Чарлс е роден на 23 септември 1930 година в Джорджия. Започва да ослепява на около 5-годишна възраст и е напълно сляп, когато е едва на 7 години. По собствените му думи той дори не получава диагноза за състоянието си.
Сляп е, но умее да кара велосипед, мотор и кола, плува, бяга, движи се сам, без куче-водач и без тояжка. Притежава само две настроения – буйна радост и мрачно униние, и никой, дори и самият той не знае кога в кое ще изпадне.
Най-типично за Рей Чарлс е неговата нетипичност. А най-яркият пример за тази нетипичност е неговото пеене.
(Quincy Jones and Ray Charles in Listen Up- The Lives of Quincy Jones, 1990)
Загубих зрението си на 7-годишна възраст. И то не отведнъж. Затова в съзнанието ми живеят образи на местности, хора, животни.
Често чувате хората да говорят за бедността. Но когато аз ви казвам, че бяхме бедни, това е бедност с главно „б“. Нямаше нищо друго под нас освен земята. Например бях вече доста голям, когато получих първия си чифт обувки.
Мама беше рядко добър човек. Не беше мекушава; държеше ме адски строго. Дисциплината й беше втора природа. Научи ме, че дисциплината е вид обич. И това е нещо, в което вярвам и до днес. Тя беше слаба, но само физически. Притежаваше практичен ум и много земен, здрав разум. Над всичко поставяше две заповеди: „Не проси и не кради.“
Мама не вземаше акъл от никого. Градчето беше провинциално и аз бях единственият сляп в него. Освен това в онези дни се смяташе, че слепите са безпомощни хора. Така че можете да си представите колко силна трябва да е била мама – и колко умна, за да се пребори с всичките тези предразсъдъци и да ми даде възможност да се справям сам в живота. Никога не ме оставяше да се измъкна от някаква работа само защото съм сляп. Държеше се с мен като със зрящ, а и аз вършех всички неща като останалите хора.
Роден съм с музиката в себе си. Това е единственото обяснение, което мога да дам, тъй като никой от роднитите ми не е пял или свирил на някакъв инструмент. Музиката е част от мен. Нещо като ребрата, дробовете и бъбреците ми. Като сърцето или кръвта ми. Тя беше силата в мен, още преди да се появя на сцената. Тя беше необходимост – като хляба и водата. И от момента, когато научих, че има клавиши, аз започнах да ги удрям и да се опитвам да превърна в звуци чувствата си.
Аз често плача, особено когато няма друг начин да излея чувствата си. Зная, че мъжете не бива да плачат, но мисля, че това е погрешно. Когато плача, аз се освобождавам от дълбоко натрупани неща. Когато пея, често плача. Плачът е чувство, а чувстото е човечност. Да, плача.
Беше ми тежко, но не си спомням да съм молил бога за помощ. Не съм такъв човек. Когато ослепявах, не се обърнах към бога. Никога не съм смятал, че моите проблеми са негова грижа. Отрано бях научил, че е по-добре да разчитам на себе си, отколкото да се обръщам към свръхестествени сили.
Искам да запомните, че има три неща, които никога не съм желал да притежавам: куче, тояжка и китара. За мен всяко едно от тях означава слепота и безпомощност. Май всеки сляп блус-певец, който съм слушал някога, свири на китара. Не, че исках да се самозалъгвам. По дяволите, знаех, че съм сляп като прилеп, но не исках да се влача по улиците, сякаш съм полуумрял.
Има радост и болка. Щастие и тъга. Когато ти се струва, че нещата вървят добре, внимавай. Бедата и скръбта може би те дебнат зад ъгъла.
Убеден съм, че съм роден с някаква музикална дарба, но винаги съм изпитвал нужда да усъвършенствам способностите си. Защото съвършенството е недостижимо. За мен музиката е единственият начин за препитание. Никога не съм имал други планове. Бих могъл да стана техник, дърводелец или тъкач. Навярно от мен можеше да излезе един приличен електротехник, това е любимото ми хоби. Или пък адвокат, тъй като обичам да споря.
Никога не съм учил пеене в живота си. Обучението в училище беше само по пиано и кларинет. А пеенето си дойде от само себе си – леко и волно като вятъра.
За мен музиката е била средство за оцеляване. Нещо като лекарство за мозъка ми. Музиката ми позволяваше да ям. Но тя ми позволяваше и да се самоизявявам. Свирех, защото трябваше да свиря. По този начин се отърсвах от лошите сънища и мъчителните спомени. Освобождавах се от всичко натрупано.
Слепотата ме предпазваше от сценична треска. Не виждах хората пред мен, така че се опитвах преди всичко да доставя удоволствие на себе си. Ако се харесам на Рей, това е съвсем достатъчно, за да се харесам на другите.
Сексът е страхотна движеща сила. Не са му нужни очи.
Откакто започнах да свиря и да пея пред публика, никога не ми се е налагало да си търся жени. Те ме преследваха по петите. От мен се очакваше само леко до намекна. Знаете как стават тия работи. В тази игра всеки знае ролята си. Научих своята добре, и то отрано. На 18 години вече я играех като професионалист. Който и музикант да попитате, ще ви каже същото. Това е една от страничните облаги на бизнеса.
Имам си една приказка, която често разказвам на сцената и така разсмивам всички: „В Библията е казано да не прелюбодействаме. Тази заповед господ бог я е дал на Моисей. Хубава заповед, харесва ми. Защото в онези библейски времена човек е имал шест жени и триста наложници и ако все пак е прелюбодействал, е бил за убиване.“ Да, кръшкането е история, стара колкото земята. Това е природна заложба и се отнася както за мъжете, така и за жените. Не мога да се преборя с това. А и не искам.
Слепотата е преимущество. Така и не се научих да гледам повърхностно на нещата. Ако пред мен стои някой мъж или жена, винаги съм искал да узная и душата му.
Въпреки старомодното си възпитание смятам, че жените са били жерва на потисничеството на обществото. Те са научени, че не могат да се оправят сами, отнасяли са се с тях като с роби, биели са ги, те са прислужвали на нас, мъжете, като слугини. Разбирам и мога да осъзная срама на цялото това положение. Женската еманципация ми харесва, затова не се боря срещу нея. Искам мацките да бъдат по-самостоятелни. Щастлив съм, ако не крънкат пари от мен. Кой разумен мъж ще тръгне да оспорва това? И въпреки всичко понякога се чудя дали семействата не страдат от конкуренцията между мъжа и жената.
Един мъж винаги трябва да живее с чувството, че закриля някого. В противен случай той не се усеща мъж. Може да е глупаво, може да е невежество, може да е старомодно, но съм готов да се обзаложа, че 99 % от мъжете, които срещате на улицата, мислят така.
Не мога да определя любовните си връзки като лекомислени. Те често са много сериозни. Дори когато бях хлапе, се въртях край по-големичките момичета. Това е може би защото твърде рано влязох в света на възрастните, а може би и защото не харесвах глупавите девойки, които се кискаха непрестанно и се държаха като малоумни. Аз също обичам смеха, но предпочитам зрелите и разумни жени.
Бракът е въведен като институция, когато мъжът е решил да защити собствеността си. Затова са създадени всички тези формалности и хората започнали да се женят. Така жените се чувстват под закрила. Според тях това е единственият начин за оцеляване. Често жените изпадат в положение, в каквото се намират чернокожите спрямо белите. Затова възгледите ни са така ограничени и едностранчиви.
Когато честно можеш да заявиш, че всичко, което имаш, буквално всичко на този свят, е любовта към друг човек, това вече е тежко и сериозно заявление.
Когато нещата вървях против мен, аз се ядосвам. Винаги се мъча да избягвам това. Ако някой ми направи номер, без да се усетя навреме, отписвам го като човек. Може след време да дойдете и да ми кажете, че такъв тип го е прегазила кола. Няма да се зарадвам, но и няма да ми е мъчно за него. Все едно, че човекът е бил непознат. Когато отпиша някого, все едно, че вече го няма.
Понякога си мисля, че успях, защото бях глупав. Тогава знаех само да упорствам.
Не се бия в гърдите, но аз съм един от първите, дадени под съд заради расово неподчинение. И струва ми се, концертите на моя бенд за пръв път смесиха публиката.
Понякога журналистите ме питат какво ще кажа на младите за наркотиците. Какво ли да им кажа? Не съм от тия, дето учат другите как да живеят. Това е работа на министрите, възпитателите и равините. Мога да кажа само, че като малък се напикавах в леглото, но когато усетих колко това дразни кожата и колко студено ми става, престанах.
Аз имам проста представа за света: оставям хората около мен на мира. Но искам и те да ме оставят на мира.
Нямам проблеми с критиците. Понякога изрязвам някоя отрицателна рецензия, слагам я в рамка и си я окачвам на стената – ей така, заради майтапа. Смятам, че всеки има право да си казва мнението. Но се дразня, когато това лично мнение се пробутва като неоспорим факт.
Не мога да кажа, че съм забелязал кой знае какъв прогрес в света. Ако ми завържете ръцете и после освободите единия ми пръст, това не е прогрес. А е единственото, което според мен хората са постигнали през последните 40-50 години.
Не вярвам в планирането на бъдещето. Вярвам в планирането на настоящето.
От Рей Чарлс, Дейвид Риц: „Братко Рей“, изд. Музика
Снимки: imdb.com
