Из „Писма до сина ми Чочо“ на Иван ПОПЙОРДАНОВ 

Навръх Великден - Възкресение Христово, през нощта на 5 май 2013 г. Чочо издъхна след фатално падане в гробищния парк, където беше погребана майка му. На 9 май съдът постанови, че малкото Кате е вече моя внучка. Днес - три месеца след смъртта на моя единствен син, сядам над белия лист, за да се помъча да върна паметта за бащата на малкото Кате.

Дано съдбата да бъде благосклонна към нея.

♥

През своя жизнен път се убедих, че най-вярната проверка за хората, които ще срещнеш през живота си, не са периодите, когато си в относителен комфорт и обстоятелствата не предполагат екстрени усилия, а преди всичко тогава, когато съдбата те подлага на тежки изпитания. Защото около успелия човек се точи доста дълъг шлейф от колеги и ласкатели, които заявяват приятелски чувства, но в момента, когато акциите се сринат, този шлейф изведнъж изчезва и ти се оказваш като в безвъздушно пространство - телефоните замлъкват, масата, на която обикновено си сядал, се опразва и започва голямата вечерна проверка с много отсъстващи. 

Не е необходимо да споменавам твоето голямо изпитание, свързано с придобитата ти алкохолна зависимост, и последствията за твоята професионална кариера, а и проблемите ти в личен план. В многобройни интервюта в пресата и телевизионни предавания ти открито и самокритично призна всичко това, така че най-малко аз трябва нещо да допълвам. Но всъщност има едно важно допълнение. В най-тежкия ти период до тебе беше една жена - Даниела. Тя пое нелекия кръст да поведе битката за твоето оцеляване и не само с невероятната за едно крехко създание издръжливост, но и с безрезервната готовност за саможертва. Сега, когато вече е и майка, с всеки изминал ден се убеждавам в нейните човешки качества. Даниела е минала през немалко изпитания в живота си. Това, което е придобила като закалка през годините на емигрантството си, нейната решителност да се върне в България и да започне отначало, посвещавайки живота си оттук нататък на битката за теб и твоето бъдеще, а след това без колебание да поеме и отговорността за бъдещето на едно дете - всичко това я прави от онзи тип хора, за които съм казвал, че с тях бих се вързал на едно въже, както е прието в алпинизма.

♥

Много ми се иска малкото Кате да я дари с много любов, за да придобие смисъл всичко преживяно дотук. Когато „хъшовете" застанаха около теб, за да те изпратят от централното фоайе на Народния театър, и запяха през сълзи отново песента „Бел кон":

Всеки от нас има своя звезда,

що го води, дорде е жив.

Кога свети ярко - човек има живот,

кога гасне - судбина.

Ех да имам туй, що немам,

па да купя бел кон

и да яхам ден и нощем...

и наяве, и насон...

... и стотиците хора, които бяха дошли да се простят с теб и да отдадат последната си почит, разбрах колко много са те обичали не само твоите колеги и приятели от театъра, киното и телевизията, но преди всичко хората от твоята многобройна и разнолика публика - онези, които повече от двайсет и пет години са идвали да те гледат в театъра, или пред големия екран, или пред телевизора. Сигурно всеки един от тях - от тези, които часове стояха пред Народния театър, ще носи в сърцето си своя спомен за теб…

♥

Скоро ще стане една година от смъртта на майка ти, и от твоята. Усещането ми към всичко, което ме заобикаля във всекидневието, е като плуване в море без бряг и хоризонт. Допирът до всичко, което е в нашия дом или в дървената къща в Балкана, ме връща към теб и майка ти. И често ми се иска не да ги напусна, а да ги изпразня от всичко, което е излишно и непотребно, за да остане само дъхът ни, когато сме били тримата.

Иначе последната есен беше наплодила и ябълки, и орехи, и дюли, и много грозде от асмата. Алекс, твоето любимо куче, търчи по целия двор и гони ябълките, които малкото Кате се опитва да му хвърли възможно най-далече. Идва краят на годината и трябва да свикна с мисълта, че вас няма да ви има и след Нова година.

ЛЕКА НОЩ, СИНЕ.

Фрагменти от: „Писма до сина ми Чочо“, Иван Попйорданов, изд. Сиела
Снимки: Чочо Попйорданов