„Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш… Гневът не е средство. Средството е да издържиш.“

На 27 юли се навършиха 90 години от рождението на големия български актьор Наум Шопов. Още като ученик той се качва на театралната сцена в родната Стара Загора и остава предан на актьорското си призвание до самия край. В енциклопедията „Актьори на световното кино” (1964-1980), виден руски критик поставя таланта му на висотата на легендарните Лорънс Оливие и Жан Габен. Нарича го „Брехтов актьор“, изпитващ влечение към изкуството на „представянето“ - индивидуалност, рядко срещана в българската актьорска школа. Нарича го още и „звукопоглъщащ“ актьор, около когото никога не възниква светска шумотевица. В съкровищницата на родното театрално изкуство остават паметните превъплъщения на Наум Шопов в „Крал Лир“, „Вишнева градина“, „Животът е сън“, „Коварство и любов“, „На дъното“. В киното той изиграва повече от 60 роли, а емблематичният му образ като цар Борис III в „Цар и Генерал“ е удостоен с най-високото актьорско отличие на Международния кинофестивал в Карлови Вари (1966). Талантът му остава вечно жив с филмите „Крадецът на праскови“, „Иконостасът“, „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Топло“, „Вилна зона“ и още и още…

Журналистът Георги Тошев събра в книгата „Наум Шопов. Бележки от един живот“ (Изд. Книгомания) спомените на аристократа на българската сцена, неговите последни размисли и послания, записани в болничната стая преди да си отиде от този свят на 81-годишна възраст. Споделяме част от тях. 

Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на „Вишнева градина“: „Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк...“ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го…

Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш… Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш чрез сцената послания до хората. Слава Богу, че все още съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чудесно е, че го има театъра – това прекрасно явление в духовния живот на човека. Той е едно светло, ярко пространство. Едно изключително платно, което съдържа в себе си културата от векове назад. Чудесно е, че го има.

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.

Пазя се

Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятелството. Страхувам се от приятелството. Ще се опитам да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако позволиш да пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страхувах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено в мен. Ако допуснеш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мисля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.

Фрагменти и снимки от: „Наум Шопов. Бележки от един живот“, Георги Тошев, изд. Книгомания