В института за следдипломна квалификация имах един близък приятел на име Крейг. Където и да се появеше той, носеше енергия и живот. Заговореше ли някого, съсредоточваше цялото си внимание върху него, като по този начин го караше да се чувства невероятно поласкан. Хората го обичаха.
Един слънчев есенен ден двамата седяхме в нашата учебна стая. Както си зяпах през прозореца, забелязах един мой преподавател да пресича паркинга.
– Не ми се иска да се засичам с него – казах аз.
– Защо? – попита Крейг.
Обясних му, че в края на предишния пролетен семестър отношенията ми с преподавателя се бяха изострили. Бях се засегнал от някакъв негов намек и на свой ред отговорих с нападка.
– Освен това – добавих, – човекът просто не ме харесва.
Крейг погледна надолу към крачещата фигура.
– Може би си го разбрал погрешно – каза той. – Може би ти си този, който се отдръпва и го правиш, защото се страхуваш.Той може да си мисли, че не го харесваш и затова да не е дружелюбен . Хората харесват хора, които ги харесват. Ако се поинтересуваш как е той, той ще се поинтересува как си ти. Иди поговори с него.
Думите на Крейг ме накараха да се замисля. Слязох нерешително по стълбите и се отправих към паркинга. Поздравих сърдечно своя преподавател и го попитах как е прекарал лятото. Той ме погледна с неприкрита изненада. Заговорихме се и се отдалечихме, а аз си представях как Крейг ни гледа широко усмихнат от прозореца.
Той ми беше обяснил една проста концепция – толкова проста, че не можех да поварвам как ми се е изплъзнала. Като повечето млади хора, бях неуверен в себе си и подхождах към запознанствата си със страх – смятах, че другите ме оценяват, а в действителност те се притесняваха как аз ще оценя тях. От този ден нататък, вместо да търся одобрение в погледа на останалите, аз си мислех за нуждата им да установят връзка и да споделят нещо за себе си. По този начин открих изпълнена с хора вселена, която иначе никога нямаше да опозная.
Така веднъж пътувах с влак през Канада и заговорих един човек, когото всички отбягваха, защото си оплиташе езика като пиян и от думите му нищо не се разбираше. Оказа се, че е прекарал мозъчен удар. Преди това бил строителен инженер и работел по прокарването на линията, по която пътувахме. Той запълни дългите нощни часове с истории за много места, изпречили се на пътя на релсите: например за Грамадата от кости – местност, получила името си от хилядите бизонски скелети, които индианците оставили след ловните си походи; легендата за Големия Джак – шведски работник, който можел да вдигне 200-килограмови стоманени релси; историята за един кондуктор на име Макдоналд, който си водел зайче за спътник.
Когато изгревът обагри хоризонта, той ме погледна в очите.
– Благодаря, че ме изслушахте. Повечето хора не биха си направили този труд.
Нямаше нужда да ми благодари. Удоволствието беше изцяло мое.
Друг път, на ъгъла на оживена улица в Оуклънд, щата Калифорния, едно семейство ме попита за пътя, а после се оказа, че идва чак от пустото северозападно крайбрежие на Австралия. Поинтересувах се как върви животът им там. Четвърт час по-късно пиехме кафе, а те ме възнаграждаваха с разкази за огромни морски крокодили „с гърбове, по-широки от багажника на колата".
Всяка среща се превръщаше в приключение, всеки човек – в мъдър урок. Богати, бедни, влиятелни, самотни – всички като мен бяха пълни с мечти и съмнения. И всички можеха да разкажат по една неповторима история, ако имах желание да я чуя.
Един стар скитник с четинеста брада ми разказа как по време на Голямата депресия изхранвал семейството си, като стрелял с ловджийска пушка в някакво езеро и събирал зашеметените риби , изплували на повърхността. Един регулировчик ми довери, че усвоил движенията си, като гледал бикоборци и диригенти на симфонични оркестри. А един млад фризьор сподели с мен радостта си от усмивките на обитателите на близкия старчески дом, след като им направил нови прически.
Колко ли пъти сме се разминавали с подобни възможности? Момичето, което никой не намира за привлекателно, момчето с шантавите дрехи – тези хора със сигурност има какво да разкажат, също като вас. И също като вас мечтаят някой друг да ги изслуша с радост.
Точно това е знаел Крейг. Първо обикни хората, после задавай въпроси. И тогава ще видиш, че светлината, с която си огрял останалите, се е върнала при теб стократно.
Автор: Кент Нърбърн
* Кент Нърбърн е известен писател и журналист от Минесота, САЩ, чиито разкази и книги са преведени на много езици. Наричат го богослова партизанин, заради уменията му да въздейства по уникален начин върху хората.
Снимки: Combi Boilers Leeds