Семейството на Халед Хосейни емигрира от Афганистан в САЩ, когато той е още дете и въпреки трудностите, с които се сблъсква, той успява да получи добро образование и избира лекарската професия за свое призвание. Но никога не забравя корените си. Днес е посланик на добра воля на върховния комисариат на ООН за бежанците , като работи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан с хуманитарни помощи чрез "Фондация Халед Хосейни". Желанието му да се даде гласност на случващото се в родната му страна води до написването на трите му бестселъра „Ловецът на хвърчила“, „Хиляди сияйни слънца“ и „А планините ехтяха“. От перспективата на изгнаник Хосейни ни разказва за човешките съдби и саможертви в обления в кръв и разруха Афганистан. Романите му разтърсиха целия свят с бруталната си откровеност и детайлното описание на агонията, в която са принудени да живеят героите му и тежките избори, пред които са поставени.
Хосейни е майстор на съдби – сложни и преплетени, които отразят жестокостта на живота, в който щастливият край е рядкост.
„Знаете ли, ако се вгледаме в собствените си животи като човешки същества, има постоянна болка и страдание. Такова е съществуването на всяко човешко създание. Това е и основната причина да четем книги, в които болката е основна тема. Те предлагат подобно чувство на това в нашия живот. Виждаме, че не сме сами, че нашите трудности са като тези на героите. Осъзнаваме, че не се сблъскваме само ние с трудностите.“
Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън.
Има само един грях и това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Няма по-жалка постъпка от кражбата.
Понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека.
Тя каза: „Толкова се страхувам.“
„Защо?“ - попитах аз.
„Защото съм толкова безгранично щастлива. Плаши ме това щастие.“
Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо.“
Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги.
След няколко години това момиче ще е жена, която ще иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красота не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна.
Как можех да съм тъй прозрачен за него, докато аз самият най-често нямах представа какво се таи в главата му? Нали аз ходех на училище, аз знаех да чета и пиша. Аз бях умният. Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.
Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с любимите си цветове.
Това е бедата на хората, които казват истината... Мислят си,че и другите са като тях.
Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните, и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали досаден стар танц.
От всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това просто да чакаш.
Човек, който няма съвест и доброта, то той не страда.
Затваряйки вратата, аз се запитах дали така изниква прошката - не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.
Снимки ~ ianallenphoto.com, theguardian.com