„...пиша разкази и новели, като се убеждавам все повече, че много по-лесно публикуват онези мои творби, в които чисто човешките и типично българските ни проблеми са пренесени на други планети или в друго време.“
Любен Дилов-баща е най-известният и най-плодовитият български писател-фантаст. Автор е на повече от четиридесет книги – романи, сборници с разкази и новели, като повече от 30 негови книги са преведени на над 10 езика, включително в Япония и Китай.
В началото Богинята-майка роди небето и Земята. Както кокошката може да снася яйца и без петел. Заради това светът е останал еднократен и безплоден, но е късно да протестираме против него.
Нека приемем, че светът е бил създаден по начина, измислен от мъжете, макар на този свят да няма доказателства, че мъж може да ражда, камо ли пък да роди нещо по свой образ и подобие! Затова ще приемем само, че не бог, а богиня е свършила тая работа, от което работата, разбира се, си е останала същата.
За разлика от множеството животински и насекомни видове, където женската веднага прогонва или убива, или дори изяжда самеца, щом си изпълни предназначението, жената великодушно оставя мъжа край себе си до края на живота му. Ето това великодушие той инстинктивно не може да й прости!
Жените не са имали време да пишат историята на човечеството, те само са я правели, грижейки се за неговото възпроизводство и уголемяване.
Всяко великодушие е обидно, особено за смятащия се за по-силен и по-умен. И мъжът вече хилядолетия наред наказва жената с презрение и незачитане. Самообявил се за по-важния в партньорството, останал без работа, той се захваща да прави цивилизация, което допълнително напомпва чувството му за превъзходство. А това му пречи да забележи, че всички технически откривателства, които прави, за да придвижи развитието на своята приумица – цивилизацията, всъщност са предназначени да облекчават труда на жената и да бранят потомството, родено от нея.
Когато човек обича, той е ревнив към всяко душевно движение у другия. Естественият егоизъм на влюбеността.
Правилната мисъл винаги ще бъде само относително правилна, докато погрешната си е абсолютно погрешна.
В нашия пълен с парадокси свят трябва да признаем и парадоксалността в развитието на познанието ни. Грешната мисъл, например, има същата положителна стойност, както и правилната. Дори е по-ценна. Създаваните от нас грешни хипотези спестяват лутаници на ония след нас и по този начин ги правят по-умни. А това не е малко, нали?
Със сърцето си винаги пътуваме към нещо минало, но винаги пристигаме там в неговото бъдеще.
Не ви ли е идвало на ум, че всичките тия звезди и галактики нарочно изглеждат така малки, за да се чувства човекът голям?
Носейки се все напред и напред, човек, изглежда, е осъден постоянно да тъгува за своето минало.
Свободата не се брани с бягство.
Само около двайсет на сто от самоубийците изобщо оставяли предсмъртни писма. Това били хора, които не виждали в смъртта си окончателния край, а гледали на нея като на акт за въздействие върху околните им.
От всички живи същества само човекът става отвратителен, когато съзнателно очаква своя край.
Властникът си се ражда властник заедно с всичките му необходими качества, все едно дали в замък или бедняшка колиба.
Аз настоявах за повече и по-изразена агресивност. Тя е нужна за оформянето на индивида, за неговото бъдещо осъществяване. „Добрякът“ – така условно бяхме нарекли индивида с по-малко агресивни гени – би бил най-вредният член на бъдещото общество. Той винаги ще е склонен към лоши отстъпления от принципите в обществото, той ще бъде мекушавият лицемер, защото двуличието ще бъде единственото отбранително средство за неагресивния. „Добрякът“ тайно винаги ще пречи на другите, за да си отмъщава за липсата на собствена идентичност. Той постоянно ще се плаши от своите нерешителност и несамостоятелност, а това ще го тласка към инертната и консервативна маса, в която ще намира единение с другите като себе си. „Добрякът“ ще поддържа всички диктатури в съжителството, защото ще се бои от собственото си мислене. Той ще бъде вечният предател в бъдещото общество…
Добрият човек навсякъде по планетата биваше мачкан, потискан, поробван, убиван и аз бях готова да се откажа от теорията си за добряка като вреден за обществото.
„Ние не знаем как е, но и така не е!“ – в това шеговито твърдение се съдържа целият човешки трагизъм, неговата безпомощност пред крайната цел, но и неговият инат да върви по пътя към нея.
Новото човечество не биваше да вярва в друго, освен в чудото на собственото си съществуване. Защото това бе единственото чудо, сътворено от природата в тази Галактика!
Явно хората ненавиждаха различието, а с това продължаваха да носят животинско стадното в себе си. Също като животните, и те не търпяха в своите стада отличаващите се по нещо индивиди, с което също щяха да забавят занапред своето развитие.
Злото означава насилие върху човека, спиращо неговото развитие; насилие физическо и духовно, с крайна форма убийството. И натрапваща се отличителна черта – своята ненужност.
Вярно, агресивността наистина се доказваше като начин за самоосъществяване на човека, но от изтъкнати граждани на по-напреднали страни, се убеждавахме, че човекът може да се осъществява и без агресивност към себеподобния, като я насочи към света на познанието. А това вдъхваше, макар и слаба, надежда.
Любовта към истината, колкото и тя да е относителна във вселенски мащаб, любовта към светлината и топлината, към съпричастието и съпреживяването на чуждата болка, към усмивката и смеха, изобщо любовта към човека единствена бе в състояние да победи злото.
Винаги съм вярвал, че на хората, дори на вятърничавите като мен, е съдено да летят сред звездите. Гответе се за това време. Аз се готвех 80 години…
Снимка (заглавна) ~ ВЕНЕТА РАЙНОВСКА