Японският писател Харуки Мураками е тазгодишният лауреат на престижната литературна награда – "Ханс Кристиан Андерсен". Призът му бе връчен в Одензе, Дания, на 30 октомври 2016 г. Журито удостоява Харуки Мураками с приза за неговата "смела комбинация от класически разказ, поп култура, японски традиции, реализъм като от съновидение и философски дебати". Представяме ви откъс от речта му при награждаването:

Съвсем наскоро прочетох разказа "Сянката" на Ханс Кристиян Андерсен. Андерсен е познат на повечето хора като автор на приказки за деца и аз бях удивен да открия, че е написал толкова мрачно и безнадеждно фентъзи.

Главният герой в историята е млад учен, който напуска своята родина на север, за да пътува до друга страна на юг. Случва му се нещо неочаквано и той изгубва сянката си. В началото е разстроен и объркан, но в крайна сметка успява да си отгледа нова сянка и да се завърне благополучно у дома. След време обаче неговата изгубена сянка го намира. През това време тя е натрупала мъдрост и сила, станала е независима и както финансово, така и социално е станала много по-значима от предишния си господар. С други думи, сянката и нейният предишен собственик са си разменили местата. Сянката е станала господар, а господарят - сянка. Сянката се влюбва в красива принцеса от друга страна и става цар там. А бившият й собственик бива убит. Сянката оцелява, постигайки голям успех, докато човекът печално изчезва. 

В Андерсеновата история "Сянката" виждаме следи от едно пътуване на себеоткриването. Едва ли е било лесно пътуване за самия Андерсен, но като честен писател той се е изправил срещу собствената си сянка насред хаоса и безстрашно е продължил напред. Когато аз пиша романи, докато минавам през тъмния тунел на повествованието, се натъквам на напълно неочаквана версия на самия мен, която сигурно е моята собствена сянка. Това, което се изисква от мен, е да обрисувам тази сянка колкото се може по-точно и откровено. Не да се отвръщам от нея. Не да я анализирам, а по-скоро да я приема като част от себе си. Да преживееш този процес заедно със своите читатели, да споделиш това усещане с тях - това е една от най-съществените роли на един романист.

В XIX век, когато е живял Андерсeн, и в XXI век, ние трябва да се срещаме лице в лице със своите сенки, когато се налага. Да се изправим смело срещу тях и понякога дори да работим с тях. Това изисква мъдрост и кураж. И, разбира се, не е лесна задача. Понякога се появяват опасности. Но ако ги избягват, хората няма да могат наистина да израснат и узреят. В най-лошия случай ще им се случи това, което се случва на младия герой в "Сянката", унищожен от собствената си сянка.

Не само отделните хора трябва да срещат сенките си. Същото трябва да предприемат обществата и нациите. Така както хората имат сенки, всяко общество също има своите. Ако има светли аспекти, ще има непременно и контрабалансираща тъмна страна.

Понякога сме склонни да отвръщаме очи от сенките, от отрицателните си страни. Или дори да се опитваме насилствено да ги премахнем. Защото хората искат всячески да избегнат от това да се взират в собствените си тъмни страни, в отрицателните си качества. Но за да се появи скулптура, монолитна и триизмерна, трябва да има сенки. Махнете сенките и получавате плоска илюзия. Светлина, която не ражда сенки, не е истинска светлина.

Независимо колко висока стена построим, за да държим неканените гости отвън, независимо колко строго не допускаме аутсайдерите, независимо колко се опитваме да пренапишем историята, за да ни се нрави, в крайна сметка нараняваме и вредим на себе си. Трябва търпеливо да се научим да живеем със сенките си. И внимателно да наблюдаваме тъмнината, която живее вътре в нас. Ако не го направим, не след дълго сянката ни ще стане още по-силна и някоя нощ ще почука на вратата ни. "Върнах се", ще прошепне.

Изключителните истории могат да ни научат на много неща. На уроци, които надскачат времена и култури.

Източник и превод: Капитал
Снимки: Muzul
Изображение: Julia Kay