„Ако животът беше по-спокоен, щеше да ни бъде по-мъчно да се разделим с него. Най-висшето милосърдие на бога е, че пречи на хората да бъдат щастливи на земята.“
В гените на писателя Анри Троая тече арменска, руска, немска, черкезка и грузинска кръв. Роден е в Москва на 1 ноември 1911 г. с рожденото име Лев Асланович Торосян, но след избухването на Болшевишката революция от октомври 1917 г. семейството напуска Русия и след престой в Константинопол и Венеция се установява трайно в Париж три години по-късно. Лев следва право в Сорбоната и получава френско гражданство през 1933. Назначен е на държавна служба в префектурата на Сена и остава на поста до 1942 г., когато се отдава изцяло на литературна кариера.
През 1935 под псевдонима Анри Троая публикува първия си роман „Фалшиви игри“, а две години по-късно, на 27-годишна възраст, получава наградата Гонкур за петата си книга - „Паякът“.
Автор е на над 100 биографии на исторически личности, много от които са от руската история и култура: монарсите Екатерина Велика, Александър I, Александър III, писателите Пушкин, Достоевски, Гогол, Тургенев, Цветаева, също Григорий Распутин и др.
През 1959 г. е избран за академик във Френската академия. Умира в Париж на 2 март 2007 г., на 95 години, като казват, че не е минал и ден от живота му, в който да не е писал.
(1911 ~ 2007)
Да се погледнеш в огледалото и да можеш да кажеш не „Ще стана такъв или онакъв!“, а „Аз съм такъв или онакъв!“ Ах, опиянение от сбъднати мечти! Приятно съвпадение между мечта и действителност!
Не ми омръзва да анализирам сам себе си. Как е възможно да се презираш и същевременно така да държиш на живота си? Няма черта от лицето или тялото ми, няма оттенък в душата ми, който да одобрявам. И въпреки това за нищо на света не бих се променил. Завиждам на другите, ала отказвам да бъда като тях. Смятам, че ги превъзхождам, въпреки че съм паднал толкова ниско. Или тъкмо поради това. Ако бях вярващ, щях да припиша това си поведение на небезизвестната милост на Христос към низвергнатите. Отхвърлен от хората, щях да се чувствам богоизбран. Но аз не вярвам в никаква религия. Струва ми се, че даже и да съществува бог, неговата изключителна природа не би ни позволила да спекулираме с отвъдния свят. Той или е неизмерим и непознаваем и всеки опит от наша страна да се доближим до него е абсурден, или пък издавайки присъствието си, престава да бъде Всемогъщият, с когото ни проглушават ушите.
Църквите може би внасят мир в неспокойните души, но в никакъв случай не са канцеларии на небесната институция. Предпочитам да страдам, отколкото да се самозалъгвам.
Ако в манастирите беше разрешено да не си религиозен и молитвите не бяха задължителни, щях да стана монах!
Отдавна съм отвикнал от тълпите. Това побутване и поклащане, това празно бръщолевене с чаша в ръка... Нито една искрена усмивка.
Не мога да повярвам, че един интелигентен човек може да гледа сериозно на себе си. На мен това никога не ми се е случвало.
Иронията е винаги будна у мен и не ми позволява да се заблуждавам нито по отношение на другите, нито да се самозаблуждавам. Вече не вярвам в нищо и в никого. Ще пукна преди да съм разбрал за какво съм се появил на този свят.
А може ли човек да бъде сам? Това, което ние наричаме самота, е само едно малко, празно и тихо пространство между нас и другите. Дори тези, които си въобразяват, че са сами, в действителност са свързани с хиляди невидими нишки с човешката верига.
Щастието губи смисъла си, ако няма с кого да го споделиш. Истинското щастие е да срещнеш в очите на другия отразена своята радост. Останал сам пред своята празнична торта, аз се отегчавам. Имам нужда от ехо, от огледало, за да се убедя, че живея.
Кой знае дали в равносметката на човешкия живот няколко минути на безумно щастие не са по-ценни от редица години на условен успех?
Ако животът беше по-спокоен, щеше да ни бъде по-мъчно да се разделим с него. Най-висшето милосърдие на бога е, че пречи на хората да бъдат щастливи на земята.
Едно ненавременно щастие, дошло, когато не можеш вече да му се насладиш, е по-лошо от нещастие.
Щастието и нещастието са в сърцето и душата на всеки човек. Ако се чувстваш нещастна, извиси се над нещастието си и направи така, че щастието ти да не зависи от външни неща.
Здравият разум е практичен и предпазлив. Ако се ръководите от него – няма да направите нищо велико.
Единствено в примирението човек намира истински покой.
Някои се вкопчват в нещастието си, както други хора в късмета си.
С времето навикът измества чувствата. Вече не правите любов, правите си компания.
Понякога е по-жестоко да те щадят, отколкото открито да ти нанесат удар.
Не мога да понасям снимките. Те сковават миналото. Стерилизират паметта. Унищожават лицата и ги превръщат в прободени пеперуди.
Премного обичам думите, за да обичам и нотите. Музиката не ме вълнува така, както поезията. В музиката има нещо, което пряко и брутално засяга нервите. Поезията има по-фин подход. Не виждам нищо чудно в това, че музикалните вълни карат мозъка да трепти по един приятен или неприятен начин. Но когато всекидневните думи, съчетани по един особен начин, ми създават дълбока наслада – това, драги мой, за мене е чудо! Да вземем толкова изтърканите думи като ‚дъжд‘ , ‚земя‘ , ‚покрив‘, ‚шум‘. Те нямат вълнуваща стойност. Твоята портиерка ги употребява непрекъснато. Даваш тия думи на Верлен. Той написва:
„О, нежен шум на дъжда
По земята и по покривите!
и за цял живот има за какво да мечтаеш!“
С течение на времето разбрах, че съвършени писатели няма. Ние сами си присъждаме оценката с последната точка в ръкописа. В този момент наградата ни е това съвсем занаятчийско удовлетворение, че оставяш зад себе си един добре изработен предмет. И мисълта, че в тези страници непознатите хора могат да намерят убежище от грижите си и да разсъждават за живота си с някакъв шанс да го разберат по-добре.
Снимки: travelarmenia.org, Rick Rozoff - WordPress.com