За главната роля на българката – стопанка, царица, майка, съветница и пазителка на семейното огнище – от Антон СТРАШИМИРОВ и неговата „Книга за българите”
Свекървата като битов кошмар е общо явление само в българския живот. В живота на другите европейски народи подобен кошмар е тъщата. Явлението се дължи може би само на правовото положение, което българският бит определя на жената в домакинството като „стопанка”. Майката у нас се държи от синовете си, които са непосредствените наследници на родителското домакинство, на нейното „стопанство”. В това й е силата, властта, земното царство, а не в женската й мощ, която в старост тя би заменила с оная от дъщерите си, както е общо явление в другите народи.
Българката съзнава своята цена, която й определя народният бит, и е съвсем недвусмислена в своите брачни планове, както е дадено това с класическа фабулност в народните ни песни:
„…Насън ми бяха три млади:
първи ми даде пръстено,
втори ми даде ябълка,
трети ме насъне целуна.
Той, що ми даде пръстено,
през него да се провира!
Той, що ми даде ябълка,
ерген да е до века!
Той, що ме насъне целуна!
дай ми го, Боже наяве!”
Мъжът не би могъл да е суров и надменен спрямо жена, която се чувства такава царица. Брачното си щастие българинът не смее да търси само във воала на нощите. Той е принуден да спечели своята другарка не като открива в нея едничко предмета на своята страст, а като й предлага целен живот и като ий дава обети, че тя ще намери и при него такава радост, каквато е имала при своята майка.
„Сладно ле, златна ябълко!
Расла си, сладно, при майка:
кахъри не си виждала.
Отрасте тънка, висока,
избра си прилика по сърце.
Дано даде Господ, сладно,
и с мене радост да найдеш!”
Ето само с това властно положение на жената в българския народен живот може да се обясни едно необяснимо инак явление от първите дни на нашето народно възраждане. Във всички чисто български центрове възникват просветителни женски дружества. Още у мъжете няма грамотност, а повсеместно се явяват женски дружества, натрупват сравнително големи средства, отварят училища и дават образование – не на жени, а на мъже! Това не е женско движение нито в един свой нюанс: тия дружества будят и просвещават народа си предимно чрез мъжете. И още – само с тази основна черта на българския бит може да се обясни също необяснимият инак факт, че в българския университет има толкова много студентки, с колкото не може да се похвали никой друг смесен университет в света. Би било смешно да се припише това на придобита женска еманципираност у нас. Явлението е чисто битово. Синовете и дъщерите в българското семейство се чувстват равни, както са равни бащата и майката. Искат, имат право и се налагат на своите родители с желанието си да се учат толкова едните, колкото и другите.
Категорична по въпроса е Е. Н. Водовозова в съчинението си „Как живут люды на белом свете”. Не знам къде е тя наблюдавала българите, но характеристиката u е тъй изчерпателна, че не бих намерил какво да добавя. Ето тази характеристика:
„Докато у сърбите мъжът се носи твърде сурово към жената, българинът не захваща никакви работи, без да се посъветва с жена си. У българите между мъжа и жената, между майката и сина съществува пълно равенство, което съвсем не е в обичая на южните славяни. И у българите, разбира се, мъжът е глава на семейството, той има висшата власт, призван е да съди и реди; но това мъжово първенство в България няма нищо общо с мъжовия деспотизъм у другите славяни. При това българката се ползва и с положителни права наравно с мъжа: тя взема участие в семейните съвети; особено когато въпросът е за брак или други домашни работи, тук гласът на жената има много по-голямо значение, отколкото гласът на мъжа. В много случаи жените се ползват и с изключителното право да се разпореждат. В отсъствието на мъжа жената винаги заема неговото място, сключва условия, купува и продава; с една дума, води стопанството съвършено самостоятелно. Най-после, нерядко жената след смъртта на мъжа си, който е бил глава на домочадието, заема неговото място. И това става даже в случаи, когато синовете са вече възрастни. По такъв начин, бидейки глава на къщата, българинът не е неограничен властелин над жената, тя не се превръща в безгласна робиня, безпрекословна изпълнителка на заповедите на мъжа.
Семейното огнище, то е всичко най-скъпо и най-свещено, което българинът има: това е мястото на отдиха му, радостите и скръбта му, които той споделя с жената и със своите близки. Българите извънредно строго осъждат семействата, в които мъжът е пияница, побойник и се носи грубо към жена си. Страхът от присъдата на съселяните и намесата от страна на роднините в случай на недобро поведение на единия от съпрузите силно поддържа добрите семейни отношения. А ако вече между мъжа и жената са възникнали несъгласия, те пристъпват към развода като към неизбежно зло. Излъганият мъж тук свободно може да изгони престъпната жена и лесно получава развод; но също и на жената дават развод при безпътно поведение на мъжа.
Българката е истинска помощница на мъжа. Нейна работа са грижите за дома, децата, домашния добитък, яденето и облеклото; а пазарът – покупките, продажбите – е мъжка работа. Най-голяма похвала за българката е, ако съседите я смятат за добра домакиня. По отношение на външните тя се носи съвършено естествено, без див страх и уплаха. Когато в дома влиза гост, сериозното лице на българката взема изражение на особена загриженост. Само в градовете, които по-рано са били главно турски, под влиянието на мохамеданските нрави българката е станала конфузлива и мълчалива. Но все пак тя се пази и в разговор с чужди хора не влиза. В отсъствието на мъжа, особено в планинските села, мъжкото население на които отива далеко на работа, жената е пълновластна хазяйка у дома. Нравите в българското семейство са патриархални, чисти и във висша степен строги.
Българката е идеална майка и жена. Нейното трудолюбие не познава граници. Тя приготовлява всичкото облекло за своето семейство, грижи се за домашното хазяйство, което тя води извънредно старателно и акуратно. Добре набитият под от пръст в къщата u е винаги чисто изметен, постелките грижливо наредени, съдините на кухнята чисто измити и всякога на мястото си. Гозбите на българката са твърде прости, но тя умее вкусно да приготви и да разнообрази своите безизкуствени яденета. Тя буквално няма свободна минута. Когато не е в полето, занята е с нещо в домакинството: ту чисти при кладенеца домашната покъщнина, ту пере, ту боядисва и изпира разните тъка, ту приготовлява обяд, седи на хурката, шева или кърпежа, ту кърми детето, бяга да навиди пасбището, гдето пасе добитъкът, който дои, когато се връща, и се грижи за него и късно нощем, и рано сутрин. Не стига това, жената помага на мъжа даже при постройката на къщата: замазването с глина и белосването на стаите за живеене съставлява изключително нейна работа. Тя се грижи също така и за домашната градинка. Почти всяко семейство си има градинка пред къщата и грижите за нея лежат пак върху жената. В градината българката се занимава с особена любов: цветята са главното украшение на жената, па и младите обичат, накичени с тях, да отиват на църква на празник или хоро. Затова във всяка градинка се срещат рози, карамфили, ружи, мак и пр.”
Антон Страшимиров, „Книга за българите”, изд. Сибия
Снимка: Антон Страшимиров - портретна снимка, източник: ДА „Архиви“ - bg.wikipedia.org
