„Няма нужда да се трудим упорито, за да станем такива, каквито не сме. Трябва просто да се върнем към своята цялост, към онова, което сме били, преди да се научим да говорим. Съвършени, като малки деца, ние сме истински.“
Лъжата за нашето несъвършенство
♥ Спомени от детството
Като малко дете бях напълно истински. Никога не се преструвах на нещо, което не съм. Исках да играя, да изследвам, да бъда щастлив. Емоциите ми управляваха всичко. Исках да правя само неща, които ми харесваше да правя, и се опитвах да избегна онези, които не ми харесваха. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху усещанията ми и долавях емоциите на останалите хора. Бихме могли да го наречем и инстинкт, но беше вид възприятие. Затичвах се към някои хора, защото им вярвах. Не се доближавах до други, защото предизвикваха дискомфорт у мен. Много емоции не можех да обясня, защото не знаех думите, разбира се.
Спомням си как се събуждах, виждах лицето на мама и се чувствах преизпълнен с желание да я сграбча. Не знаех, че тази емоция се нарича любов. За мен беше напълно естествено да обичам. Изпитвах същото към играчките си, както и към котката и кучето. Спомням си, че виждах татко да се връща от работа, затичвах се и се хвърлях към него с огромна радост, с голяма и хубава усмивка. Напълно истински. И да бях гол, нехаех какво мислят хората. Бях себе си, каквото и да представлявах, защото не притежавах знание. Нямах програма в главата си. Не знаех какво съм и не ме интересуваше. Точно както кучето не знае, че е куче. Но се държи като куче. Лае като куче. Е, такъв бях. Живеех живота си цялостно. Това бе истинската ми природа - преди да се науча да говоря.
Продължих да изследвам детските си спомени и открих, че нещо се случва с всички нас. Какво се случва? Появява се знанието. Спомням си как започнах да научавам думи. Научавам имената на всеки предмет, който виждам. Научавам език, което е страхотно. Сега мога да използвам думите, за да си поискам нещо. Месеци по-късно или може би години по-късно умът ми е достатъчно зрял за абстрактни съждения. След появата им се случва нещо невероятно. Започвам да създавам разкази, като квалифицирам всичко: кое е правилно и кое - погрешно, красиво или грозно, какво трябва и не трябва да бъда. Уча се не само от думите, но и от постъпките на моите родители. Научавам не само онова, което ми казват, но и техните мнения за другите хора. Уча се да общувам. Копирам всичко видяно. Виждам баща си - много могъщ с неговите твърди мнения - и искам да бъда като него. Нямам търпение да порасна и да имам собствени мнения.
Когато най-накрая разбирам езика, почти всички започват да ми казват какъв съм. Опознавам себе си, като слушам мненията на разказвачите, които ме заобикалят. Мама създава мой образ въз основа на представата си за мен. Тя ми казва какъв съм и аз й вярвам. После татко ми казва какъв съм и то е нещо съвсем различно, но аз се съгласявам и с него. Разбира се, всичките ми братя и сестри имат мнение за мен и аз се съгласявам с тях. Те, естествено, знаят повече от мен, макар че аз живея в това физическо тяло. Никое от тези неща не звучи разумно, но аз се забавлявам.
После тръгвам на училище и учителката ми казва какъв съм, което все пак е приемливо, докато не ми казва какъв трябва да бъда, но не съм. Аз се съгласявам и проблемът възниква в този момент. Чувам учителката да казва: „Деца, трябва да работите усърдно, за да станете нещо, за да успеете в живота. Светът се дели на победители и неудачници и вие сте тук, за да се подготвите да станете победители. Ако работите усърдно, може да станете адвокати, лекари, инженери“. Моята учителка ми разказва истории за всички бивши президенти и какво са правили те като деца. Разбира се, всички герои са победители. Аз съм дете; аз съм невинен. Усвоявам концепцията за победителя. Съгласявам се, че трябва да стана победител, и ето - това споразумение се запазва в паметта ми.
У дома чувам родителите ми да казват: „Мигел, трябва да се държиш по този и този начин, за да бъдеш добро момче“, Което означава, че ако не се държа така, не съм добро момче. Те не го казват, но аз го разбирам. Трябва да правиш това и онова, за да бъдеш добро момче. Тогава ще получиш награда. И ако не си такъв, ще бъдеш наказан. Аз съм твърде малък; те са толкова големи. Опитвам се да се разбунтувам и се провалям. Те печелят. Започвам да се преструвам, че съм такъв, какъвто не съм, за да избегна наказанието, но също и за да получа награда. Трябва да бъда такъв, какъвто ми казват да бъда, защото само добрите момчета получават награди. Помня колко усърдно се опитвах да стана такъв, какъвто те искаха да бъда, само за да бъда възнаграден с вниманието им, само за да ги чуя да казват: „Мигел, ти си толкова добро момче“.
Онова, което не забелязвам зад всички тези послания, са мълчаливите послания - те остават неизречени, но аз ги разбирам: аз не съм такъв, какъвто трябва да бъда, не е добре да бъда себе си. Ако посланието е: „Мигел, трябва да работиш усърдно, за да излезе нещо от теб“, това означава, че в момента съм нищо. Мълчаливото послание, което детският ум разбира, е: аз не съм достатъчно добър. И не само това; никога няма да бъда достатъчно добър, защото не съм съвършен. Съгласявам се и в този момент, като повечето хора, започвам да търся съвършенството.
Ето как в моя ум се появява идеалът за съвършенство. Ето кога преставам да бъда себе си и започвам да се преструвам на такъв, какъвто не съм. Тази основополагаща лъжа се появява през първата ми учебна година, почти веднага. Да седя в онази класна стая и да наблюдавам моята първа учителка оставя дълбок отпечатък у мен. Учителката е голяма. Каквото казва тя, трябва да е истина, точно както трябва да е истина каквото казват майка ми и баща ми. Тя е страхотна учителка, наистина обича децата и въпреки че посланието е предимно позитивно, последствията са малко по-различни. Зад това послание има нещо недоловимо. Аз го наричам лъжата за моето несъвършенство. Това е основополагащата лъжа, в която се съгласявам да повярвам, и в нейна подкрепа възникват още лъжи.
Това е моментът на моето грехопадение, започвам да губя рая и магията на вярата ми в лъжата започва да действа. Тя хвърля отражението си върху всичко около мен: трябва да работя упорито, за да бъда достатъчно добър за мама, за да бъда достатъчно добър за татко, за да бъда достатъчно добър за по-големите си братя и сестри, за да бъда достатъчно добър за моите учители. Това е съкрушително, но все още не е всичко. Включвам телевизора и ми казват как трябва да изглеждам, как трябва да се обличам, какъв трябва да бъда, но не съм. Телевизията ми осигурява още образи на герои и злодеи. Виждам как хората с все сила се опитват да бъдат победители. Виждам как се стремят към съвършенство, искат да бъдат важни личности, да бъдат такива, каквито не са.
Истинската драма започва в юношеството ми, защото тогава не съм достатъчно добър не само за другите; вече не съм достатъчно добър и за себе си. Резултатът е себеотхвърляне. Опитвам се да докажа собствената си стойност пред самия себе си като работя усърдно, за да получавам отлични оценки в училище. Старая се упорито да бъда най-добрият в спорта, най-добрият на шах, най-добрият във всичко. Отначало го правя, опитвайки се да впечатля баща си и по-големите си братя; по-късно го правя, за да впечатля себе си. В този момент вече не съм истински. Загубил съм своята цялостност, своята автентичност, защото сега не вземам решенията си въз основа на онова, което е добро за мен. По-важно е да отговарям на чуждите виждания.
При прехода от началното училище към следващата степен ми казват: „Вече не си дете, не може да се държиш като дете. Сега трябва да се държиш по следния начин“. Отново и отново се опитвам да угодя на други хора, като се преструвам на такъв, какъвто те желаят да бъда. Започвам да искам мнение от всеки. Как изглеждам? Какво мислиш за мен? Добре ли се представих? Търся подкрепа, търся някой, който да ми каже: „Мигел, толкова си добър“. И ако някой ми казва колко съм добър, този човек може да манипулира живота ми много лесно, защото аз имам нужда от това признание. Изпитвам потребност някой да ми каже, че съм интелигентен, че съм прекрасен, че съм победител.
Не понасям да бъда насаме със себе си. Когато съм сам, виждам себе си като неудачник и самооценката ми е сурова. Защото аз не съм такъв, какъвто трябва да бъда според моя разказ; съдя себе си и се намирам за виновен. После започвам да използвам всичко около себе си като средство за самонаказание. Имам склонност да се сравнявам с другите. „О, те са по-добри от мен. Е, те са по-лоши“. Това ме кара да се чувствам малко по-добре, но после се виждам в огледалото! Гледката не ми харесва. Отхвърлям себе си; разбира се, че не обичам себе си. С достатъчно практика дори започвам да вярвам на преструвките си. По-късно, когато наистина се опитвам да се докажа в обществото, ставам лекар. Дали това най-сетне ме превръща в победител? Не, о, не. Има кардиолози, невролози, хирурзи. После ставам хирург, но пак не съм достатъчно добър според собствения ми разказ. Изградил съм си определен образ за себе си, на който вярвам, когато съм сам, но проектирам различни образи в компанията на различни хора, в зависимост от това, какво искам да мислят за мен. Но опитите да проектирам тези образи ми налагат необходимостта да ги защитя. Трябва да стана много интелигентен само за да прикрия всичките лъжи!
Продължавам да се преструвам, че съм всички тези образи и в резултат на дългогодишната практика ставам страхотен актьор. Ако сърцето ми е разбито, казвам си: „Не боли. Не ми пука“. Лъжа. Преструвам се. Мога да спечеля „Оскар“ за изпълнението си. Какъв герой, каква драма! Мога да кажа, че драмата на живота ми започва, когато се съгласявам, че не съм достатъчно добър - когато чувам моите учители, семейството ми, телевизията да ми казват: „Мигел, трябва да бъдеш такъв“. Но аз не съм.
Търся одобрение, приемане, любов - без да знам, че това е само разказ. Търся съвършенство и ми се струва много интересно, че максимата „никой не е съвършен“ е най-честото извинение, което хората използват, за да оправдават постъпките си. Всеки път, когато сгрешат и трябва да защитят образа си, ги чувам да казват: „Е, аз съм просто човек; не съм съвършен. Само Бог е съвършен“. Това се превръща в най-честото извинение и за моите собствени грешки. „Добре де, никой не е съвършен“. Какво страхотно оправдание.
Ходя на църква и там ми показват изображения на светци: „Това е съвършенство“. Но по лицата на светците виждам страдание и болка. Трябва ли да бъда като тях, за да съм съвършен? Да, тук съм, за да страдам, и ако страдам търпеливо, може би след смъртта си ще бъда възнаграден в рая. Може би тогава ще бъда съвършен!
Вярвах в това, защото го чувах твърде често. Но това е само разказ. Главата ми бе изпълнена с толкова много предразсъдъци за самия мен, за всичко. Лъжи отпреди хиляди години продължават да въздействат върху начина, по който сьздаваме собствения си разказ. Като дете ми казваха: „Само Бог е съвършен. Цялото Божие творение е съвършено с изключение на човека". Същевременно ме учеха, че Бог е поставил човека над всичко останало. Но как може хората да са над всичко останало, след като всичко е съвършено с изключение на човека? Не ми звучеше логично. Когато пораснах, размишлявах върху противоречието. Това не е възможно. Ако Бог е съвършен, добре, но нали Бог е създателят на всичко? Щом наистина вярвам в съвършенството на Божието творение, тогава значи всички сме съвършени или Бог също не е съвършен.
…Разбира се, всеки път, когато се опитаме да бъдем такива, каквито не сме, ние се проваляме. Толкова е трудно да си такъв, какъвто не си, да се преструваш, че си такъв, какъвто не си. Някога се преструвах, че съм много щастлив, много силен и много важен. Да живееш по този начин е истински ад. Това е капан, ситуация, в която няма начин да спечелиш. Никога няма да можеш да бъдеш такъв, какъвто не си, и това е основното. Можеш единствено да бъдеш себе си и точка. А в момента вие сте себе си и това не ви коства никакви усилия.
Няма нужда да оправдаваме онова, което сме. Няма нужда да се трудим упорито, за да станем такива, каквито не сме. Трябва просто да се върнем към своята цялост, към онова, което сме били, преди да се научим да говорим. Съвършени, като малки деца, ние сме истински. Когато сме гладни, искаме просто да ядем. Когато сме уморени, искаме просто да си починем. Само настоящето е реално за нас; не се интересуваме от миналото и не се тревожим за бъдещето. Наслаждаваме се на живота; искаме да изследваме и да се забавляваме. Никой не ни учи да бъдем такива; ние се раждаме такива.
Раждаме се в истина, но постепенно започваме да вярваме в лъжи. Това е цялата драма на човечеството, целият проблем на разказвачите. Една от най-големите лъжи в историята на човечеството е лъжата за нашето несъвършенство. Тази лъжа оказа огромно въздействие върху моя живот. И макар да казвам на другите да не правят предположения, аз трябва да предположа, че по един или друг начин това се случва на всички ни. Разбира се, има разлики в разказа, но смятам, че моделът е горе-долу еднакъв при всички. Почти никой не може да избяга от капана.
Аз бях съвършено малко дете. Бях невинен и приех лъжата, че не съм такъв, какъвто трябва да бъда. Повярвах, че ще ми се наложи да работя упорито, за да стана такъв, какъвто трябва да бъда. Ето как се научих да създавам своя разказ и тъй като вярвах в него, той стана истина за мен. А разказът, дори да е пълен с лъжи, е съвършен. Той е прекрасен. Разказът не е правилен или погрешен, добър или лош - той е просто разказ, това е всичко. Но можем да го променим чрез съзнаване. Стъпка по стъпка можем да се върнем към истината.
От: „Гласът на знанието. Толтекска книга на Мъдростта“, Дон Мигел Руис и Джанет Милс, изд. „Кибеа“, 2006 г.
Снимка: miguelruiz.com
