„Виждал съм хора, които са се обикнали чрез болестите. Те разбрали, че животът е кратък, че се караме за глупости, за безумства и след няколко години няма да съществува нищо от това, за което се караме.”
(Беление холста, Зинаида Серебрякова, 1917)
Връзката между радостта и здравето
Живеем объркано времето на нашия живот. За да не се разболеете, се опитайте да живеете това, за което сте родени – да му се наслаждавате и да го правите. Тоест всеки от вас има някакво въжделение, това въжделение, ако е в сърцевината на душата ти, в дълбочина, е от Бога. Не е възможно това, което дълбоко искаш – защото това е самото Кръщение – да не е от Бога и да не го заживееш. Защото в противен случай ще ти остане посърването, притеснението и мъката. Тоест аз съм свещеник – ако правя това и не ми харесва, не е моя радост и желание, ще се разболея. Женен си или искаш да се ожениш – човекът, който ще вземеш, нека да бъде човекът, който искаш, защото, ако си тук, а акълът ти е другаде, или ако не ти харесва професията, която имаш, това е болест. Някой ми каза – знаеш ли какво е осем часа да правиш нещо, което не обичаш? Правете това, за което сте били създадени да го правите с любов. В противен случай животът е мъчение. И това мъчение го издържаш един, два дена, но цял живот ще те разболее. И Христос иска да живеем това – кое? Нашето желание, дълбочината на нашето сърце, какво иска? Една братовчедка ми казваше – тя нямаше никаква връзка с Църквата – но и тя беше намерила своята „мъка“. Каквото искаше – направи го и беше доволна. Тя ми каза – моята мечта, отче, е да стана фризьорка! Какво говориш, бре, детето ми! Не се смей! Ако не правя това, ще умра! Тя няма много връзка с Христос, но намерила какво иска да прави в живота си. Не е позволено да й се подигравам, защото на тази девойка това нещо й харесало. Както на мене ми харесва това, което правя, както ти ме гледаш и казваш – аз никога няма да стана поп, не ми харесва това, не мога! Добре. Аз не бих могъл да стана нещо друго – това нещо има голямо значение за нашето здраве.
Мнозина се разболяват телесно, понеже правят неща в живота си, които не искат. Например измъчени, потиснати у дома жени. Не говорят, не споделят своята „мъка”, не казват своите мечти, не живеят това, което искат. Мъжете – същото – студенти, студентки, деца – това е голямо мъчение: да правиш нещо, което не те изпълва. Ще ми кажеш – какво да правя? Не мога да сменя работата си! Виж, това, което се променя, го промени! Това, което не се променя, го разхубави! Във всеки случай не оставяй нещата така, защото тогава реално става това, където някой казва – това притеснение ме докара до рак! Притеснения от този тип разболяват човека. Почувствах това в чудото на Христос с жената, страдаща от кръвотечение, която дванайсет години била болна – и заради това никой не я докосвал, всички я смятали за нечиста. С други думи, дванайсет години тази жена не можела да живее нормален, щастлив живот, не можела да създаде семейство, не можела да роди дете и Христос – някъде го четох и много ми хареса, никога не бях го помислял – не я излекувал, само за да спре да кръвотечението, а за да й помогне да изживее желанието на сърцето си – нима тази жена нямала мечта? – да обикне и да бъде обикната, да вземе в ръцете си едно детенце, да живее, а не всички да казват – виж я тази нечистата, болната, скверната и т.н., както казвали тогава. И Христос какво казва – искам да й помогна да живее това, за което е била създадена, тя била създадена, за да обича, да дава, да приема и да се принася. Сам Бог иска да живееш това, което ти дълбоко в себе си искаш. Обикни и ти това, което искаш, потърси какво реално е то.
Питам някой човек – защо си притеснен? Искам нещо, но още не съм го намерил, трябва точно да го открия. Намери го! Какво искаш, какво? Искаш да следваш, да работиш, да правиш нещо? Нека не казваме оправдания. Кризата е това, което е. Това не означава, че ще умрем. Виждал съм хора в днешната епоха, които кризата ги активира да съживят всичките си сили. Ще намеря решение, няма да умра. Ще намеря решение да живея живота си. Няма да прахосам младините си, нито здравето си, нито умът ми да се подлуди, понеже обществото не върви добре. Ще намеря някакво решение. И други хора – дали в Гърция, дали в чужбина или тук правят нещо, оцеляват и дават смисъл на живота си. Велико нещо е да имаш смисъл и да не се събуждаш и да казваш – какво ще правим днес? Е, каквото правихме и вчера. Същото – готвим, чистим, гладим, мъжът ходи на работа, носи пари. Това не е живот – това е много изморително. Затова всички гледат турските сериали и такива неща, защото те ти дават нещо и човек казва – да видим какво ще стане, да видим какво направиха! Тоест това им дава някакъв смисъл, да се занимаят с радостта. Защо обаче да се занимаваш с радостта на другия и това проиграване, което чувстваш там, да не го чувстваш в твоите собствени преживявания? Защо радостта, която гледаш там – Леле, накрая оцеля! Най-накрая се влюбиха! Най-накрая! - това да не го казваш за твоите деца, за твоя живот, за твоя мъж, за жена ти? Защото не сме се научили на това нещо. Трябва да имаме здрави връзки помежду си – в един и същ дом има двама различни души и те гледат телевизия, тоест очите ни се обръщат натам, вместо да се обърнем и да се спогледаме, гледаме телевизия и ядем по същия начин и не се гледаме, а все гледаме нещо друго. И Христос казва – погледни в себе си, за да станеш щастлив!
Направете един чай, както правила майка Гавриила, когато някой бил притеснен, за да го изцели душевно и не му говорила само думи. Когато виждала някой в безизходица, тя казвала – седни да ти направя един чай, да пием по чай, и да прекараме известно време заедно! Едно кафенце, едно чайче и това е изцелително. Защо? Защото извира любов, чрез един чай, който ще изпиеш с другия, се стоплят душите, чувстваш любов, говориш, успокояваш се. Клюката, както било в миналото, разменяна между бабите на седянката или мъжете в кафенето, била изцелителна. Защото това не означавало да изям плътта на другия, а да разговарям, за да дойда по-близо до него, до другия, с когото говоря. Сега клюкарстването е станало отровно. Изкарва много горчивина и самодоволство. Това ни разболява.
Това, което казвали древните – преди всичко здраве – и аз казвам: преди всичко духовно здраве. Добре, преди всичко духовното здраве е понятно, но за да се радваш на духовото здраве, трябва и тялото ти да издържа. Ако си смазан, смачкан и не можеш да се съвземеш, здравето е голямо благо. Едно е Бог да допусне да се появи нещо в твоето тяло, и друго от твоите собствени грешки да стане това. Едно е да се разболееш, понеже имаш нещо наследствено, и друго да не внимаваш какво ядеш, как живееш, как спиш, тоест как водиш живота си. Трябва да се грижим за нашето здраве. Защо да не живеем дълги години? След като животът е хубав, защо да живееш 90 години, а да не приближаваш към стоте? Защо да си тръгнеш на 70 и няколко, а не на 96?
Няколко знака за здраве, за да си направите тест:
Спокоен ли си в стаята си? Значи си здрав, тих и без много нерви.
Говориш ли с жена си и децата си с тих и спокоен тон? С малки изключения? Здрав си и си добре.
На 80 години си и изглеждаш на 65? Това е знак за здраве.
Ядеш и в онзи час мислиш само за яденето, или ядеш и вътрешно те яде нещо друго и мислиш и други неща? – това е болест. Внимание!
Вървиш и се радваш на това, което правиш, или вървиш и в онзи момент си на друго място и си пълен с притеснения? Ходете, но да вървите и да се отморявате и да се радвате на живота си.
Вашето дишане спокойно ли е, когато спите или дишате тежко от напрежение и стрес? Чували ли сте бебета, когато спят? Те дишат равномерно – тихо и дълбоко. А младият човек диша забързано, големият диша тежко. Това е болест.
Когато се молите, знак за здраве е молитвата да свежда ума в сърцето, в душата и да чувстваш Бога близо до тебе.
Желая ви да имате телесно и душевно здраве. Тези, които сте болни по тяло, кой може да каже, че нищо му няма – всички имаме по нещо. Бог да ни дари търпение и да вземем урока на духовната полза чрез болестта. Нещо добро ще излезе. Да бъдеш пример за другия, когато изпитваш болка. Не ставай като стареца Порфирий, защото това е много свято, не знам дали можеш да го стигнеш, който се разболял от рак и тичал в гората и викал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Това не мога да го разбера, но той го правил. Аз, ако научех това, тогава бих се разболял и бих станал по-зле. Някой да ти каже, че имаш рак и ти да кажеш – прославям Бога! – но поне нещо добро да излезе от болестта. Да се обикнем, да се сприятелим, да се помирим. Виждал съм хора, които са се обикнали чрез болестите. Те разбрали, че животът е кратък, че се караме за глупости, за безумства и след няколко години няма да съществува нищо от това, за което се караме. . .
Превод: Константин Константинов
Източник със съкращения: bogonosci.bg
Картина: Беление холста, Зинаида Серебрякова, 1917, avangardism.ru
