Думи за Пеньо Пенев, отишъл си от този свят в ранната утрин на 27 април 1959 г., останал завинаги на 28… Думи на поета, белетриста, есеиста и талантлив художник Иван ДАВИДКОВ от неговия дневник, част от книгата „Кафенето на клоуните“.
(Иван Давидков)
Дневник 1989 г.
♥ Лебедова песен - наистина има такива мигове в човешкия живот…
Прочетох в „Лит. фронт“ статия „Носталгично за Пеньо Пенев“. Авторът, съвсем в стила на ученическите съчинения, повтаря познати неща и вместо да изтъкне, че времето на лозунгите и на бодрячеството е попречило на тоя поет да се вдълбочи в истината и драмата (като се изключи поемата „Дни на проверка“ и цикъла стихове от Добруджа), възславя неговите вече останали без ехо, стихотворни кънтежи и обявява поезията му за предтеча на преустройството.
Аз познавам Пеньо Пенев още от появяването му в София. Виждал съм го по бедняшките кръчми с Усин Керим и с други любители на чашката. Той живееше в една квартира на бул. „Христо Ботев“ с моя земляк Анастас Стоянов. Там ме е потискала тяхната бедност и подпрян на масата с трохи и обелки от евтин салам, съм слушал декларациите на поета от Добромирка. Стиховете му бяха лозунгови, декларативни (така пишехме и ние тогава, но с греха, че търсехме по някой поетичен образ). Той ги декламираше гръмогласно и те звучаха по-добре от нашите.
Спомням си, че едно лято отидох да прекарам няколко седмици в Ситняково. Заварих там Пеньо Пенев. Беше настанен в една стая, тясна и дълга като коридор. Аз не бях от неговите компании, не ни свързваха бурни средношни преживявания и не допусках, като познавах дръпнатия му характер, че ще намерим начин да се сближим. Но в почивната станция бяхме само двама (по-късно дойде Климент Цачев) и вечер започнахме да се срещаме и да разговаряме. Денем той не се мяркаше навън - пишеше. Когато се покажеше на двора, изглеждаше уморен, разсеян, а в сиво-зеленикавите му очи с изплъзващ се поглед долавях тревога и болка. Знаех неговите семейни и житейски тревоги и разбирах, че душата му боледува.
Една вечер той ме покани в стаята си да ми прочете късове от поемата, над която работеше. Беше толкова опушено, че не можеше да се диша. На масата имаше голям пепелник, натъпкан догоре с угарки. Поемата се казваше „Сто възли“ (по-късно той я преименува „Дни на проверка“). Зачете. Очите му се оживиха - засветиха бодро и уверено. Къдравата му коса се посипа по челото от ръкомаханията. Той четеше една драматична, изповедна творба, много различна от другите му стихове. Не можех да отбегна усещането си за позиране в ония моменти, където той се обявяваше за барабанчик на епохата, където с въглени рисуваше една драма, която ми изглеждаше пресилена. Навярно малко съм познавал сривовете на душата му.
Самоубийството му дойде, за да извиси написаното от поета и да го направи истина…
Излязох на двора. След вмирисаната от тютюна стая ме лъхна рилския ветрец. Колко ясно нощно небе и колко много звезди! Пеньо Пенев остана в стаята, подпрял лице на дланите си. Раменете му потрепваха, навярно плачеше.
Страданието го обгръщаше с кълбата от тютюневия дим.
По-късно научих за трагичната му кончина в хотела на Димитровград.
Избрано от: Кафенето на клоуните, Иван Давидков, изд. Нов Златорог
Снимка Иван Давидков, dictionarylit-bg.eu