„Земя много – мисли той, – но дали бог ще даде да живея на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна.”
Лев Толстой пише своя разказ „Много земя ли е нужна на човека?“ в началото на 1886 г. Главният герой – селянинът Пахом е завладян от страстта да придобива все повече и повече земя. Дяволът, дочул намеренията му, решава да го докара до гибел. Историята отразява впечатленията на Толстой от престоя му при башкирите, а тичането на неговия герой през степните земи е същинска метафора за човешкия живот, незнаещ мяра в трупането на богатства, лишен от духовни търсения.
Людвиг Витгенщайн и Джеймс Джойс отнасят разказа към най-върховните творения на руския писател. Малко преди смъртта си, в писмо до своята дъщеря Джойс го нарича „най-великата история, писана някога“. В своя разказ „Френско грозде“ (Крыжовник, 1898) Антон Чехов пък развива мисълта на Толстой: „Казва се, нали, че на човек му са нужни само три аршина земя. Но три аршина са нужни за трупа, а не за човека… На човека му трябват не три аршина земя, не едно имение, а цялото земно кълбо, цялата природа, където на простор да прояви всичките качества и особености на своя свободен дух.“
(И. Репин ~ Лев Николаевич Толстой босой, 1891)
VІІ
Легна Пахом на дюшеците, но не може да заспи, все мисли за земята.
„Ще си отрежа – мисли, – голямо парче земя. За един ден ще обиколя петдесетина версти. Сега денят е като година; а петдесет версти са много земя. По-слабата ще продам или ще я дам под наем на селяни, а по-хубавата ще отбера и ще задържа за себе си. Ще си набавя два плуга, ще наема още двама ратаи; ще разора десетина десетини, а на другата част ще отглеждам добитък.”
Цяла нощ Пахом не заспа и задряма едва на разсъмване. Но тъкмо задряма и почна да сънува. Присъни му се, че уж лежи в същата тая шатра и чува, че навън някой се сме високо. И уж му се поиска да види кой е тоя, дето се смее, стана, излезе от шатрата и гледа – пред шатрата седи същият оня башкирски главатар, уловил се с две ръце за корема, превива се и се смее за нещо. Пахом се приближи и попита:
„Защо се смееш?”
И вижда, че това не е башкирският главатар, а оня търговец, който бе се отбил неотдавна при него и бе му разказвал за земята. И още щом попита търговеца:
„Ти отдавна ли си тук?”– вижда, че това не е търговецът, а оня селянин, който едно време бе идвал от долното течение на Волга. И вижда Пахом, че сякаш това не е и селянинът, а самият дявол, с рога и копита, седи, кикоти се, а пред него лежи човек, бос, по риза и гащи. И уж Пахом се взира по-добре да види какъв е тоя човек. И вижда, че човекът е мъртъв и че това е самият той. Пахом се стресна и се събуди.
„Какви ли работи не се присънват на човека?” – буден мисли той. Озърна се и гледа през отворената врата – навън се белее, почва да съмва.
„Трябва да събудя хората – мисли той, – време е да вървим.”
Стана Пахом, събуди ратая в бричката, каза му да впряга и отиде да събуди башкирците.
– Време е – казва, – да вървим в степта и да мерим.
Башкирците наставаха, събраха се всички, дойде и главатарят. Почнаха пак да пият кумис, искаха да почерпят с чай и Пахом, но той не искаше да чака.
– Ако ще вървим, да вървим – казва, – време е.
VІІІ
Събраха се башкирците, качиха се – кой на конете, кой в бричките и потеглиха. А Пахом и ратаят му потеглиха със своята бричка, взеха и мотиката. Пристигнаха в степта, вече се съмва. Изкачиха се на една могила, на башкирски – „шихан”. Скочиха от бричките, слязоха от конете, събраха се накуп. Главатарят се приближи до Пахом и показа с ръка.
– Ето – казва – цялата земя е наша, докъдето ти стига погледът. Избери си, която искаш.
Очите на Пахом светнаха: цялата земя е целина, равна като длан, черна като мак, а дето има долчинка – изобилна трева, висока до гърдите.
Главатарят свали лисичия си калпак и го сложи на земята.
– Ето – казва, – това ще бъде белег. Оттук ще тръгнеш и тук ще се върнеш. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.
Пахом извади парите, сложи ги върху калпака, съблече кафтана и остана само по антерия, пристегна пояса си на корема, изправи се, пъхна торбичката с хляба в пазвата, върза бъкличката с вода за пояса, оправи кончовите си, взе мотиката от ратая и се приготви да върви. Мисли, мисли на коя страна да тръгне – навред е все хубаво.
„Все едно – казва си, – ще тръгна към изгрев.”
Обърна се с лице към слънцето, разтъпка се, чака да се покаже слънцето на кръгозора.
„Няма защо – мисли, – да губя време. По хладинка се върви по-леко”
Щом слънцето пламна на кръгозора, Пахом метна мотиката на рамо и тръгна из степта.
Вървеше ни бавно, ни бързо. Измина около една верста; спря се, изкопа ямичка и сложи буци пръст една над друга, та да личи по-ясно. Тръгна по-нататък. Поразтъпка се, ускори крачките. Измина още една верста, изкопа и втора ямичка.
Огледа се наоколо. Шиханът се вижда добре от слънцето, хората стоят и шините на колелетата на бричките блестят. Пахом пресмята, че е изминал около пет версти. Почна да му става горещо, съблече антерията, метна я на рамото и тръгна по-нататък. Измина още близо пет версти. Стана топло. Той погледна слънцето – време е за закуска.
„Изминах едната страна – мисли Пахом. – Остава ми да измина още три, рано е да завия. Я чакай да се събуя.”
Седна, събу се, пъхна ботушите си в пояса и пое по-нататък. Сега почна да върви по-леко.
„Я да измина още пет версти – мисли си, и тогава ще завия наляво. Мястото е много хубаво, жал ми е да го оставя. Колкото по-нататък, толкова по-хубаво става.”
Тръгна пак направо. Обърна се – шиканът едвам се вижда, хората на него се чернеят като мравки и нещо блести слабо.
„Е – мисли Пахом, – трябва да завия вече, от тая страна заделих доста. Пък се и изпотих – пие ми се вода.”
Той се спря, изкопа по-дълбока ямичка, натрупа буците с пръст, отвърза бъклицата, напи се с вода и зави внезапно наляво. Вървя, вървя, нагази във висока трева, стана горещо.
Почна да се уморява; погледна слънцето – станало обед.
„Е – мисли, – трябва да си почина.”
Спря се Пахом, седна. Хапна си хлебец и вода, но не си полегна: мисли си – легна ли, може и да заспя. Поседя малко, тръгна пак. Отначало вървеше леко. От яденето бе събрал сили. Само че стана много горещо и му се додряма; но той все върви и мисли – ще потърпя един ден, та да ми е добре цял живот.
Извървя много и по тая страна, искаше вече да завие наляво, но гледа едно важно долче, жал му е да го изтърве. Мисли си:
„Хубав лен ще стане тук.”
И пак тръгна направо. Заобиколи долчето, изкопа ямичка отвъд долчето, направи втори завой. Озърна се Пахом към шихана: от топлината бе се замъглило, нещо трепти във въздуха и през маранята едвам се виждат хората на могилата – дотам трябва да има петнадесетина версти.
„Е – мисли Пахом, – дълги излязоха тия две страни, тая трябва да взема по-къса.”
Тръгна по третата страна и почна да ускорява крачките си. Погледна слънцето – то вече клони към пладнина, а той е извървял само две версти по третата страна. А до мястото има все още петнадесетина версти.
„Не – мисли, – макар че излезе кривичък парцелът, трябва да побързам направо да не закъснея. Няма нужда да заграбвам повече. И без това земята е много.”
Пахом изкопа набързо ямичка и зави право към шихана.
ІХ
Върви Пахом право към шихана и вече му стана тежко. Потъна цял в пот, босите му крака се изподраскаха и подбиха, а почнаха и да се подкосяват. Иска му се да почине, но не бива – няма да успее да стигне преди залез. Слънцето не чака, все се спуща по-надолу и по-надолу.
„Ах – мисли Пахом, – дали не сбърках, дали не заграбих много? Ами ако не стигна?”
Погледне напред към шихана, погледне към слънцето: до мястото е далеко, а слънцето наближава да залезе.
Върви така Пахом, тежко му е, но все повече ускорява крачките си. Вървя, вървя, но все още далеко; почна да тича. Хвърли антерията, ботушите, бъклицата, хвърли и калпака, държи само мотиката и се подпира на нея.
„Ах – мисли си, – полакомих се и провалих цялата работа, няма да мога да дотичам преди залез.”
И дъхът му още повече спира поради страха. Тича Пахом, ризата и гащите му лепнат от пот по тялото, устата му пресъхна. Гърдите му се издуват като ковашки мехове, сърцето му удря като чук, а краката му се подгъват – сякаш са чужди. Хвана го страх, мисли си:
„Дали няма да умра от напрежение?”
Но хем се бои да не умре, хем не иска да се спре.
„Извървях толкова – мисли той, – и ако се спра сега, ще ме сметнат за глупак.”
Тича, тича, дотича вече близо и чува как башкирците му викат и го подканят да бърза и от техните викове сърцето му се разгаря още повече. Пахом тича с последни сили, а слънцето вече наближава да залезе, потъна в мъгла и стана едро, червено, кърваво. Още малко и ще залезе. Слънцето е близо до залез, но и до мястото е вече съвсем близо. Пахом вижда как хората на шихана му махат с ръце и му викат да бърза. Вижда лисичия калпак на земята и парите върху него; вижда и главатаря, който е седнал на земята и се държи с ръце за корема. И Пахом си спомни за съня.
„Земя много – мисли той, – но дали бог ще даде да живея на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна.”
Пахом погледна слънцето, а то вече стигна до земята, едното му крайче почна да потъва и като дъга се вряза в кръгозора. Пахом напрегна последни сили, наведе тялото си напред и едва премята крака, за да не падне. Затече се към шихана, но изведнъж стана тъмно. Озърна се – слънцето бе залязло. Пахом ахна.
„Язък за мъките ми” – мисли той. Искаше вече да се спре, но чу, че башкирците все го подканят да бърза и си спомни, че тук долу може да се е скрило, но горе на шихана не е залязло още слънцето. Той се напъна и изтича на шихана. Там е още светло. Изтича Пахом и вижда калпака. Пред него седи главатарят, смее се и се държи с ръце за корема. Пахом си спомни за съня, ахна, краката му се подкосиха и той падна напред, като докосна с ръце калпака.
– Браво! – развика се главатарят. – Много земя завладя!
Дотича Пахомовият ратай, искаше да го вдигне, но той лежи мъртъв и от устата му тече кръв.
Башкирците зацъкаха с езици, съжалиха го.
Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови.
1886 г.
Из: „Много земя ли е нужна на човека“ („Много ли человеку земли нужно?“), Лев Толстой, newmagnaura.org
Снимка: culture.ru
