Притча за интелекта и сърцето
Имало двама просяци, които живеели извън малко селце. Единият бил сляп, а другият нямал крака. Един ден гората до селото, в която живеели просяците, се запалила. Те двамата, разбира се, били конкуренти – с една и съща орисия, просещи от едни и същи хора – и непрестанно ядосани един на друг. Били врагове, а не приятели. Когато гората се запалила, онези двама просяци се замислили за момент. Те дори не си говорели, но това бил извънреден случай. Слепият казал на онзи, който нямал крака:
– Сега единственият начин да избягаме, е като седнеш на раменете ми; използвай моите крака, а аз ще използвам очите ти. Това е единственият начин да се спасим.
Другият веднага го разбрал. Безкракият не би могъл да се измъкне; за него било невъзможно да прекоси гората – тя цялата била в пламъци. Той можел по малко да се движи, но това нямало да помогне. Трябвало да се спасява, и то много бързо. Слепият също бил сигурен, че не може да се измъкне. Той не знаел къде е огънят, къде е пътят, къде дърветата горят, и къде не. Сляп човек - би се изгубил. Но и двамата били интелигентни хора. Те прекратили враждата, станали приятели и спасили живота си.
Това е една източна притча. Тя е за интелекта и сърцето. Тя няма нищо общо с просяците, а се отнася за теб. Няма общо и с гората, която се е запалила, а с теб – защото ти си обхванат от пожар. Във всеки момент гориш, страдаш, обзет си от нещастие, от мъка. Сам - твоят интелект е сляп. Той има крака, може да тича, да се движи бързо, но тъй като е сляп, не може да избере правилната посока, в която да се движи. И непрекъснато ще се спъва, ще пада, ще се наранява и ще чувства живота си безсмислен. Интелектуалците по цял свят казват: „Животът е безсмислен“.
Причината животът да им изглежда безсмислен е, че слепият интелект се опитва да види светлината. Това е невъзможно.
В теб има сърце, което вижда, чувства, но което няма крака; то не може да тича. То си остава там, където е, тупти, чака… Някой ден интелектът ще разбере и ще е в състояние да използва очите на сърцето.
Когато казвам думата упование, имам предвид очите на сърцето.
А когато казвам съмнение, имам предвид краката на твоя интелект.
Двете заедно могат да се измъкнат от пожара, в това няма никакъв проблем. Но помни, интелектът трябва да приеме сърцето да се качи на раменете му. То не може иначе. Сърцето няма крака, а само очи, и интелектът трябва да слуша сърцето и да следва повелите му.
От „За смелостта”, изд. Гуторанов&Син
Снимки: sannyas.wiki