Мъдра притча за думите и обидата, разказана от руския писател Андрей МАКСИМОВ в книгата му „Как да не станеш враг на собственото си дете”
(Pablo Picasso, Old blind man with boy, 1903, Pushkin Museum, Moscow, Russia)
…Живял някога един човек, той бил много страхлив. Живеел в постоянно очакване, че някой ще го обиди. И трябва да кажем, че го обиждали непрекъснато – защото каквото очаква човек, това и получава.
Човекът не знаел как да се опази. Слагал дървени огради, но само като духнел истински вятър, оградите падали и човекът отново се чувствал беззащитен. Издигал каменни огради, но зад тях било непоносимо душно да живее. Щом излизал навън, взимал със себе си пръчка, за да удари онзи, който го обиди. Ала и пръчката не помагала.
Живеел човекът обиден. И колкото по-остро възприемал своята беззащитност пред обидата – толкова по-голяма ставала тя.
И тогава страхливият човек намерил най-здравия материал на света. Той не потъвал, не се боял от вятър и въздухът лесно преминавал през него. Човекът построил ограда от думи. Непрекъснато изричал безсмислени думи и колкото повече говорел, толкова повече му се искало да говори, и говорел, и говорел, и говорел безспир. Колкото по-висока ставала оградата от думи, толкова по-безпомощно ставало оскърблението.
Най-накрая съвсем изчезнало, а човекът седнал и спокойно запалил цигара.
Оградата се издигала величествена и непоклатима. Думите се нареждали в монолитни изречения и изглеждало, че няма сила, която може да ги разруши.
И никой от хората не знаел какво да прави с нея.
Веднъж до оградата се доближило едно момченце и попитало:
– Какво е това?
Въпросителният знак отскочил и застанал до някакво изречение от оградата. Изречението тутакси паднало.
– Защо той е тук? – отново попитал малчуганът.
И пак въпросителният знак се ударил в оградата от думи, и пак някакво изречение изпаднало от нея.
– На кого е нужна тази глупост?
И всичко се повторило отново.
Момченцето през цялото време питало, искало да научи много неща. Чудна работа: изреченията изглеждали непоклатими и ясни, били споени толкова здраво, но щом зад тях се изправела въпросителна, те кой знае защо се разпадали на отделни думи.
Много скоро човекът останал да седи без всякаква защита сред купчина ненужни думи и букви.
– Виж ти – кой знае защо рекло момчето и си тръгнало.
Човекът станал, изритал думата, която му се мотаела в краката, и тръгнал да търси такова място на земята, където не обиждат беззащитни хора.
Разправят, че и до днес го търси.
От „Как да не станеш враг на собственото си дете”, Андрей Максимов, Изд. „Колибри”
Картини: Pablo Picasso, заглавна - The Blind Mans Meal, 1903; pinterest.com, metmuseum.org
