Христовата църква причислява Сретение Господне (отбелязва се на 2 февруари) към 12-те велики празници в годината, а на другия ден след него чества паметта на свети Симеон Богоприемец и на пророчица Анна. Празникът, установен още в ранните векове на християнството, започнал да се празнува особено тържествено от времето на византийския император Юстиниан Велики (527-565 г.).
(„Сретение Господне“, Андрей Рубльов, 1405 г., Благовещенски събор)
Сретение Господне ╫ Протопрезвитер Александър Шмеман
Четиридесет дни след Рождество Христово енориите на Православната църква празнуват Сретение Господне. Тъй като този празник обикновено се случва в делничен ден, ние почти го забравяме, въпреки че той отбелязва завършването на коледното време и разкрива осъзнаването на пълния смисъл на Рождеството от човека, пребъдващ в чиста и пълна радост.
Празникът припомня и съзерцава едно събитие, записано в Евангелието на св. ап. Лука. Четиридесет дни след рождението на Иисус Христос във Витлеем Йосиф и Мария, спазвайки религиозните правила по онова време, довеждат детето в Йерусалим, за да Го представят пред Господа, както е записано в закона Господен (Лука 2:22-23). Евангелието продължава:
„Тогава имаше в Йерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата Израилева; и Дух Светий беше върху него. Нему бе предсказано от Духа Светого, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма. И когато родителите донесоха младенеца Иисуса, за да извършат обичая по закона, той Го прегърна, благослови Бога и рече: сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си с миром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що Си приготвил пред лицето на всички народи - светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.
А Йосиф и майка Му се чудеха на казаното от него. И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка Му: Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия - и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца.“
Колко вълнуваща и красива гледка: стар човек, държащ дете в ръцете си! И колко странни са неговите думи: „Защото очите ми видяха Твоето спасение.“
Размишлявайки върху тези думи, ние започваме да оценяваме дълбоката същност на това събитие и неговата връзка с нас, с мене, с нашата вяра. Има ли на света нещо по-радостно от срещата с този, когото обичаш? Наистина, да живееш значи да очакваш срещата. Не е ли свръхестественото, очарователно и толкова дълго очакване на Симеон символ на надеждата? Този старец е прекарал целия си живот, очаквайки светлината, която озарява всички, и радостта, която изпълва всичко. И колко неочаквано и красиво е дошла при Симеон дългоочакваната светлина и радост чрез едно дете. Представете си треперещите ръце на стария човек, когато поема в обятията си четиридесетдневния младенец толкова нежно и внимателно; очите, които се взират в малкото създание и се пълнят със славословия: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си с миром, защото очите ми видяха, ръцете ми държаха и прегърнаха истинския смисъл на живота ми.“
Симеон е чакал. Той е чакал през целия си живот и със сигурност е размишлявал, молил и вглъбявал в очакването си така, че накрая целият му живот се е превърнал в едно постоянно радостно очакване.
Не е ли време да запитаме себе си: Какво очаквам аз? За какво ми припомня моето сърце все по-настоятелно? Дали животът ми постепенно се е превърнал в очакване на срещата със същественото? Това са въпросите, които поставя Срещата. В този празник човешкият живот е разкрит като превъзхождаща красота на съзряващата душа, освободена и изчистена от всичко дребно, незначително и случайно. Дори остаряването и смъртта, земната съдба, която всички ние споделяме, са толкова просто и убедително показани като растеж и изкачване към този момент, когато, изпълнен с благодарност, от цялото си сърце казвам: „Нека си замина. Видях Детето, което носи на света толкова много божествена обич. От нищо не се страхувам. Нищо не ми е непознато. Сега всичко е мир, благодарност и любов.“
Това е, което носи срещата с Бога. Това е празник на срещата на душата с Любовта, срещата с Онзи, Който ми е дал живот, и сила, за да го превърна в очакване.
Из: „Църковната година“, Протопрезвитер Александър Шмеман
Източник: pravoslavieto.com
Икона: „Сретение Господне“, Андрей Рубльов, 1405 г., Благовещенски събор, Московски Кремъл