„Коледните песни излъчват очарование, което няма да помръкне, докато звучи нашата реч. Но те са били и митология - съкровена вяра и средство за емоционално вживяване в ритъма на Вселената...“
(„Коледари“, М.Бахнева / © Галерия Марти)
Коледуване и коледни песни
Коледуването е било известно повсеместно, но в някои краища то рано е отмряло или пък броят на коледните песни е намалял значително (част от тях са се запазили като песни за коледно хоро или пък на Бъднивечерска трапеза), Слабото му застъпване в планинските краища, където поселищен тип е махалата, показва, че то се е утвърдило като празник на селската териториална община, чийто основен поминък е земеделието.
Родено в лоното на българското езичество, коледуването е достигнало до нас твърде малко променено и заслугата за това е недопускането на чужди очи. Тайната му е разкривана само пред свои дори през Възраждането; въпреки явния митологизъм на тогавашните събирачи, те не го познават, не публикуват коледни песни, защото са родом от балкански селища. От средата на миналия век с евангелизоването на българското общество и с налагането на паричнотоковите отношения важни съставки на празника отпадат, а други се пренасочват към зрелищното и величалнопоетичното, то замира естествено или насила прекъснато - заради езичеството си, заради непристойност на маскираните дружини и най-често по политически подбуди („мъжкият съюз“ дори в този си вид е естествен разсадник на претенденти за „водачи“ в общината).
След ликвидирането на собствеността върху земята в средата на 20-ти век изчезва и личната заинтересуваност от обредите и празниците за благополучие, но се е коледувало като знак за последна вярност към традицията. Многобройни и също повсеместни са сведенията за преследването му и унищожаването му като идеология на „класовия враг“. Научният интерес към него се възроди, когато то вече беше „мъртва старина“.
Отбор момци коледари
Коледуват само мъже - празнично облечени момци, предвождали от женен мъж, обхождат след полунощ къщите на своите съселяни, пеят песни и изричат благослови, заради което щедро биват дарявани от стопаните. Броят на коледарите в една дружина не надвишава двадесетина, когато е прието да пеят вътре в къщите, някъде се спазва да бъдат дванайсет (и с водача - тринайсет), другаде са само четирима или шестима певци, отбрани сред всички момци, разучавали песните и прослушвани от старейте на селото предния ден. Освен водача и певците в групата има „магаре“, „котки“, „поясмар“, „булка“ („предач“ или „баба-невеста“). „Котките“ вървят напред и събуждат стопаните, ако са заспали, а „магарето“ носи даровете.
Водачът на дружината се именува различно, според ролята в самото коледуване. Щом предоставя стан на коледарите, той е „станеник“ и някога това име за водача ще да е било общоразпространено - среща се в коледни и водичарски песни по цялото българско землище. В ролята на предводител на „войска коладници“ той е „цар“ и притежава подобие на жезъл. Ако се отличава с правото единствен да благославя кравая, той е „поп“, „блажич“, „мармарин“, а ако е „съпруг“ на водената „баба-невеста“, той е „старец“ или „дедица“. Водачът е посредник както между мъртвите и живите, тъй и между старата и новата година. Наричан кум, почитан и възнаграждаван, покровител на момците, царят (станеникът) е най-представителната фигура и трябва да е добър стопанин, мъж в разцвета на силите си и речовит, за да може да благославя; по неговото име се споменават плодородните години в селото.
Стан станувахме… Станеникът предоставя на момците една стая от своята къща за стан, в който те се събират вечер, за да разучават песните, подпомогнати от по-стари и опитни певци. От деня на избора на водач до свършването на коледуването на Ивановден за реда се грижат негови помощници-слуги и навярно в миналото станът е играл ролята на култово средище. В коледна песен от Малък Преславец, Силистренско, „царювата къща“ е до световно дърво, под което е застлана златна трапеза с превит кравай и кана с пропенено вино. В по-ново време събирането на момците е ставало и на обществени места (кафене, кръчма, читалището).
В нощта срещу Коледа коледарите тръгват от стана и, след като обходят всички къщи, се завръщат пак там, посрещнати от станеницата (царицата) и дарени с кърпи. В стана се играе и несключеното хоро буенец през дванайсетте погани дни и в него се слага трапеза от събраното при коледуването, на която се кани цялото село. Отговорен за реда на коледуването, водачът е единственият упълномощен от традицията „жрец“, който от своя дом и стан известява, приканва и разпорежда. В деня преди Коледа той изпраща калесници с бъклица да известят всички стопани от селото за предстоящия празник и от негово име да поискат съгласието им коледарите да ги посетят. Калесниците приканват настоятелно всички младоженци и по-възрастни мъже, стари коледари, да се присъединят към тяхното шествие през нощта. Вечерта момците и поканените се събират в стана, една внушителна дружина от стотина човека, и се разпределят по чети (тумби, куди, колове) за отделните махали в селото.
Вам си пеем, Бога славим!... Началото на коледуването, когато цялата дружина начело с водача тръгва от стана, се възвестява със звъна на църковната камбана, с гърмеж на пушка и със специална за случая песен. Представяли са се първо на кмета, а са блажили у свещеника. С кратка песен „Бог се роди, коладе ле, тази вечер, коладе ле“ коледарите съобщават за своето пристигане пред портите, водачът честити Коледа на стопанина, излязъл да ги посрещне, подава му бъклица с вино и го пита: „Славите ли Бога?“ При отговор: „Славим, славим, добре сте дошли!“ четата влиза и изпява предварително намислените песни, съобразени с челядта и поминъка. Пеят на двора и по-често вътре в къщата, където ги приканват да приседнат на трапезата, за да вземат по хапка и пийнат по глътка.
Коледарите се стремят да държат благоприличие и да пеят стройно. Показът на общото достояние от наследството, на завещаното от традицията, задължава и двете страни, певци и слушатели, към колективно съпреживяване с максимална съсредоточеност, със задължителна представителност в облеклото, даровете и жестовете. В една къща коледарите изпяват няколко песни, до десетина: за земеделци и за пастири, за моми и за момци, за малки деца и за старци, за стопанина и за стопанката. Всяка песен завършва с кратки стегнати пожелания: „Вам си пеем, бога славим!“, „Колкото сме речом рекли, толкоз здраве на тази къща“, „Колкото звезди в ясно небе, толкова здраве на тази къща“ и други подобни.
Щом певците изпеят предвидените песни, „магарето“ започва да реве, с което дава знак стопаните да поднесат своите дарове. Стопанката дава кърпа, повясмо, сланина или отбрано месо от закланата свиня, а момата - кравая, който се надписва с нейното име. Краваят се поема от благословника, най-често водача, който се обръща на изток, върти го в ръце или пък всички коледари се докосват до него и го „люлеят“, и казва бързо коледарската благословия. При изричането й благословникът често се обръща към останалите с думите „Речете амин, дружина!“, а те гръмогласно откликват с дружно „Амин!“ и тропат с тоягите си по пода или по тавана на къщата. При излизане от дома коледарите пеят повсеместно „Ние от къщи, а Господ вкъщи!“
Коледуването завършва с идването на деня. По някои села четите не се завръщат в дома на водача, а отиват в центъра на селото, където се надпяват. Същия ден се прави търг за събраните продукти, част от които се заделят за общоселската трапеза вечерта в стана. На търга става и наддаването за моминските краваи. Този обичай, при който съперниците за едно моминско сърце са доказвали своята любов с „наличен брой“ левове, е заменил старите предбрачни състезания. Плод на възрожденските парично-стокови отношения, той все пак е съхранил метафорно-поетическото си излъчване като игра на мъжкото общество, зрител и съдник на отношенията между съперниците и момата. Негов пълноправен участник, а не наблюдател, е бил сам Йордан Йовков. По време на учителстването си в Добруджа, в село Долен извор, в самото начало на нашия век той наддавал за кравая на селската мома Пена Григорова и го купил за 20 гроша. А ето какво се помни до наши дни в село Горно Александрово, Сливенско: „Най-богат кравай е бил на Ганка от Узунгоровска миллет - на стойност 600 лева през 1916 година. Тя била от бедно семейство, но много красива и работна.“
Събраните на търга пари се предавали на църквата за утвар и свещници, на училището и читалището и за градежи на мостове, чешми и кладенци (в много села съществуват „коледарски кладенци“), а след войните - за паметници на убитите по фронтовете.
Песните - Коледна митология
Живи свидетели на началните векове на българското битие, коледните песни излъчват очарование, което няма да помръкне, докато звучи нашата реч. По традиция българските фолклористи (Йордан Иванов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков) ги ценят високо заради поезията в тях, плод на празничното настроение на момците-коледари. Но те са били и митология - съкровена вяра и средство - съкровена вяра и средство за емоционално вживяване в ритъма на Вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея и за да се извоюва достойно за човека присъствие в неизвестното бъдеще. В своето изследване за произхода на едно старинно склонение в праславянския език проф. Иван Добрев доказва, че те се градят върху индоевропейския космогоничен мит и че „по литературно-историческо значение се нареждат сред първостепенните филологически паметници на индоевропейската култура“. Драгомир Петров установи, че старинният размер на юнашките епически песни, т.нар. бугарщици, дължи появата си на размера на нашите коледни песни.
Както обредите от Никулден до Ивановден, така и в песните смяната на старата година с новата се осмисля като край на света и негово сътворение, но същинско разрушаване няма, има само заплаха, която се отстранява като се спазва унаследената и осветена традиция. В този двубой на човека с природата песните са памет за реда във Вселената, и когато той съществува, песни не се пеят, а когато е разрушен, те го заместват.
Тъкмо като коледна митология песните не трябва да се разглеждат по предназначението си за лицата, на които се пеят, а по тематичните си ядра: за самите коледари и тяхното дълго песенно пътуване във вълчи нощи, за двубоя между силите на хаоса и силите на реда, за Бога и неговите светци, за исторически личности и събития, „смлени“ в мелницата на мита.
Със съкращения от: „Славите ли Млада бога?“, Анчо Калоянов, изд. „Слово“, Велико Търново, 1992
Картина: „Коледари“, Галерия Марти
